Идеята за този пост дойде след като сестра ми постна вчера един линк към статия в архитектурния сайт archdaily за фотопроекта на Никола Михов – „Forget your past“. Макар че всичко това се е загнездило в главата ми от доста време, поне откакто писах за Камбаните, а може би и доста по-рано, още когато учехме при Старчев, а познатите ми от квартала плюеха паметника пред НДК и аз не можех да ги убедя, че има и нещо хубаво около него. Замислих се и реших да направя мой собствен списък с аргументи за запазването на тези паметници. И не само запазването им, но и тяхната поддръжка и популяризиране. Списъкът не го подрежда по важност и не претендира да е изчерпателен – отворена съм за всякакви напомняния и забележки:

1. Събарянето на каквото и да е струва пари.

Подобно нещо е икономически обусловено само ако несъбарянето на даден обект ще доведе до сериозни щети или проблеми. Помните ли колко пари е похарчило тогавашното правителство за събарянето на Мавзолея? И че събарянето му отне повече отколкото построяването (иначе казано седем срещу шест дни). И изобщо някой тогава замисли ли се как по-полезни могат да бъдат парите, които се дадоха за гръмването, а после и за извозването на всичкия бетон. Да не говорим и колко тона боклук причинява едно такова събаряне. Днес всички сме зелени, но бетонът все още почти не се рециклира, а много комунистически паметници са изградени именно от този материал. Проблемите със сметищата също още не са решени, защо да трупаме още боклук и то в невъобразимо големи количества?

2. Много по-умно е вместо да се оплакваш че нещо ти пречи, да измислиш как да го използваш.

Или, защо вместо да изразходваме средства и усилия по унищожаването на каквото и да е, да не измислим подходящ начин, благодарение на който да извлечем полза от съответното съоръжение. Унгарците например си имат цял Memento Park. Датчаните пък си пускат Интернационала на студентските партита бог знае защо и пеят с цяло гърло.

3. Комунистическите монуметни са величествени.

Ако трябва да сме честни, именно тези монуметни (разгледайте пак представителната извадка от Никола Михов), наред с НДК и няколко други сгради от този период са почти единствените неща в страната ни, които биха могли да се нарекат величествени. Паметника на Бузлуджа се вижда от всички отиващи към морето. Альоша, „Основателите на българската държава“ или пък варненския паметник, всички се виждат отдалеч и правят огромно впечатление отблизо. Чужденците се захласват, защото при тях никой никога не би могъл да събере 27 000 доброволци, които в продължение на месеци да строят паметник от невъобразимо количество бетон и арматура; а ние искаме да съборим всичко това. Къде другаде можете да видите нещо подобно или пък това, или този паметник от 76-та,който обаче може да бъде и от преди десетина години някъде из американския юг?

4. Част от тези монументи съвсем не са свързани с партизани и комунисти.

Дали имаме и един паметник в чест на основаването на българската държава след 1990 г. ?  Или пък в чест на априлското въстание? Или на Ботев? Или за Сръбско-българската война? Имаме ли изобщо някакъв новопостроен паметник, който да ни напомня собствената ни история?

5. Те са част от историята ни.

Действително, прекалено скорошна история, но дори и тя вече влиза в учебниците. А след като е история, не трябва ли да я помним и да се учим от нея, вместо да забравяме и след това да повтаряме същите грешки? Кажете ми, колко от младите хора в България знаят нещо за времето преди 1990 г.? Защо да не им покажем тези най-големи постижения на комунистическия строй у нас, и редом с това да им разкажем и какво се крие зад тях?

6. Паметниците са в прекрасно състояние.

С изключение на паметника пред НДК, който остана без облицовка не по вина на скулптура, а благодарение на скоростното и необмислено изпълнение, всички останали, говоря все пак за по-мащабните, паметници са строени от много трайни материали и в момента имат нужда единствено от разчистване на растителността и подновяване на осветление, пейки и други малки детайли. И поддръжка разбира се.

7. Бихме могли да ги превърнем в привлекателни туристически дестинации.

Комунизъм на запад все пак малко повече романтичен отколкото нещо друго, така че всичко с вързано с историята му може да се превърне в нещо интересно за средностатистическия турист. И не само това. Един маршрут, обхождащ по-интересните места, съчетан с няколко възстановки, участие в манифестация или пък поне носенето на някоя униформа, може да се превърне в много известна атракция. Само си помислете колко малка страна сме, а колко монументи можем да покажем, при това всеки от тях с доста дълга история.

8. Част от тях представляват архитектурна ценност.

В никой друг период от историята ни не е имало толкова тясно сътрудничество между архитекти, скулптори и ландшафтни архитекти. Архитектурата и скулптурата са толкова тясно свързани, както не бихме могли да си представи сега. В днешно време тази връзка се ограничава до инсталирането на някоя малка скулптура на някой площад. Всички монументи притежават огромни прилежащи площи, които са облагородени и превърнати в паркове. Освен това са неразделна част от архитектурната ни история.

9. Паметниците са и културна ценност.

Или поне ще бъдат обявени за такава веднага щом се стигне до приемане на закон, който урежда статута на паметниците от този период. Самото създаване на тези паметници е функция на обществото от този период, и нищо подобно не би могло да бъде създаде днес от нашето демократично общество, където всичко зависи от индивида и личните му средства. Да не забравяме и хилядите мнения, които имаме и на които всеки от нас държи непреклонно независимо за какво се отнася. Едно такова общество не създава монументални паметници.

10. Паметниците имат висока художествена стойност.

Колкото и да си правим труда да забравяме кой и как ги е строил, проектирал или изпълнявал, все пак те всички са избирани чрез конкурси – така не само са се избирали най-точно отговарящите на догмата решения, но и най-добрите такива. Защото догма е имало и преди, а дори днес, но важното е, че добрите творци не само не се ограничават от нея, а успяват да създадат едни истински шедьоври. Вижте например паметника в Шумен, дело на Крум Дамянов и Иван Славов. Любомир Далчев пък (да, братът на поета Атанас Далчев) е участвал в Паметника на Съветската армия и Братската могила в Пловдив, Мемориала в Перущица, паметника на Рачо Ковача в Габрово, в украсата на ЦУМ, БНБ и Софийския университет и какво ли още не, но редом с това има и забранени скулптури и монографии, защото се отделят от каноните на социалистическия реализъм.

11. Защо да не превърнем един подобен монумент в самоиздържащ се?

Вместо да ги поддържаме с държавни пари, нещо срещу което доста хора биха възразили, изобщо не е задължително да се точат пари от хазната. Вместо това може да се вземе пример от шуменци (скулптурите между другото там са ми много любими) и идеята им да се продължи и доусъвършенства. Можем да продаваме всякакви сувенири, да предлагаме снимки в пионерски униформи, вдигане на флага, четене на реч, манифестации и какви ли не други атракции, които биха привлекли туристи. Можем да популяризираме историята си така, както правят южните ни съседи постоянно. Питайте един грък кой е създал някое изобретение или откъде произхожда дадена дума. Винаги са гръцки. Време е ние пък да покажем, че и нашата история не само е хилядолетна, но и не свършва с турско. А можем дори да съберем истинските истории на хората, били там, участвали в изграждането или просто посетили тези места, така както го правят хората дори от лагерите го правят.

Доводите бяха повечко, но вече започнах да ги забравям, а и постът се получи доста дългичък. Ако се сетя за останалите точки, ще ги допълня или евентуално ще продължа нещата в следващ пост. Междувременно ще се радвам на мненията ви, а ако някой тотално не е съгласен с мен, с радост ще прочета неговите доводи „против“ запазването на комунистическите ни паметници.

Indiska е шведска семейна компания, водена от семейство Тамберт, основана през 1901 г., чиято мисия е да внесе далеч на север удивителна смесица от мода и интериор, вдъховена от Индия, която те наричат бохемски модерен стил, внасящ в Швеция и съседните страни цвят, топлина, щастие и ориенталска култура. Днес магазините на Индиска могат да се намерят навсякъде из Швеция, Норвегия и Финландия.

Трябва да ви кажа, че витрините, а и просто един поглед вътре я някой от тези магазини действа страшно привлекателно – много красиви зелени, лилави, а и всякакви други цветове, пищни орнаменти, всякакви възглавници, кандила, лампи, бижута, каквото се сетите, при това не точно идийско каквото ни е познато от индийските магазини у нас. Материите са много по-качествени, а дизайнът като цяло носи нещо северно, доста неопределено какво точно, но всичко изглежда доста по-премерено и спокойно в сравнение с това, което обикновено е. И пак за цветовете, които са невероятни. Ярки, но не в тези шантави източни смесици, които са си запазена марка за Индия, а такива, които са много по-близки до усещането на един западно настроен човек като мен, особено пък такъв, прекарал малко време в Дания, при това далеч от арабския квартал . Оказа се обаче, че въпреки че съм ги харесала толкова много тези магазини, все пак съм се престрашила да снимам само един-два пъти крадешком, така че само последната снимка е моя, първите две са от блога на Индиска, който обаче е на шведски, така че или изпробвайте автоматичния превод, или четете само ако знаете шведски (в последния случай може да ми помогнете малко и на мен, става ли .

Вече съм голям фен на начина по-който скандинавците обръщат внимание на декорацията като цяло. Гледайки магазините там, това се оказва доста по-важно от мебелите в техните домове. Мебелите в Дания са доста скъпи, а датчаните си обичат стари неща и рядко си сменят и дрехи и мебели и жилища, пък и новите сгради са рядкост, така че интериорите се оживяват благодарение на малки шарени или пък стилни минималистични попълнения като тези в Индиска. В Копенхаген има доста подобни магазинчета, но това специално ми направи впечатление, може би защото го няма в Копенхаген, но по-скоро защото е цяла верига и зашото предметите са страшно красиви

Вчера беше 125 годишнина от рождението на австрийския архитект Джоузеф Франк, който се счита за един от най-известните и влиятелни шведски дизайнери. В Австрия се занимава с проектиране, като набляга на функционализма и напълно се отказва от декорациите по фасадите, но не харесва големите жилищни единици и стандартизираните интериори. След като емигрира в Швеция през  1933 (той има еврейско потекло), се занимава с дизайн на мебели и тъкани, който лично мен ме впечатляват повече от архитектурата му и затова искам да ви покажа някои от тях тук. Разбира се, започвам с логото на гугъл, което разбира се, подсеща винаги за подобни годишнини. Тук можете да разгледате по-представителна извадка от мебелите му. От същия сайт са и снимките по-долу. Предлагам ви да хвърлите едно око и на сайта на фирмата, която Франк, заедно с Астрид Ериксон основава и която съществува и до днес и продължава да предлага неговите дизайни – Svensk Tenn.

Има една съществена разлика между музеите в Копенхаген и тези в Берлин, която беше направо фрапираща за мен – тези в Берлин работят много и до късно. Та именно Копенхагенския музей на евреите се опитвах няколко пъти да посетя, първите два пъти беше затворен, после не ни пуснаха да влезем, защото тъкмо затваряха, след това пък уцелихме понеделник – почивния ден, после пък отидохме много рано и още не беше отворил. В крайна сметка, с много упорство, двете със сестра ми успяхме да се вмъкнем. Датчаните имат лятно и зимно работно време на музеите. Проблемът е, че лятното време е от първи юни до края на август. През цялата останала част от годината важи зимно работно време, което в конкретния случай е от 13:00 до 16:00. Как да ги хванеш отворени? Разбира се, това е краен пример, обикновено работят от 11 до 5, което е много по-нормално. Само че като попаднах в Националната галерия в Берлин в 10 вечерта, вече не бях толкова сигурна

Заветния музей всъщност има едно доста незабележимо входче, покрай което съм минавала поне три пъти преди да разбера, че той се намира точно там, но това е защото Либескинд е направил само интериора, а музеят иначе е поместен в стара тухлена сграда, в най-старата част на Кралската библиотека.  Типично по датски – абсолютна ненамеса, но пък ги разбирам – това е комплексът на най-старата кралска резиденция в Копенхаген.

И наистина, в интериора съчетанието между оригиналните тухлени стени и новите наклонени плоскости на Либескинд се е получило доста интересно. Като цяло усещането да влезеш в нещо подобно е много интересно. Не е точно като сграда, по-скоро като вътрешност на нещо. Но пък светлите дървесни плоскости ме спасяват от внушенията за нещо неприятно и на фона на облачното Копенхагенско небе дори ме изпълват с оптимизъм. Освен това съм очарована от пода, който честичко си мени наклона и на места те принуждава да предприемаш моряшки маневри, защото рядко успаваш да видиш къде точно сменя посоката. Всъщност сестра ми каза, че е ужасно, но на мен ми хареса, може би защото като цяло бях загубила точна представа кое е равно и кое не и по-скоро се доверявах на краката си, отколкото на очите си. Истината е, че не е кой знае колко, но е достатъчно да те накара да се объркаш леко в първия момент. Много приятно чувство, предвид как сме свикнали с правоъгълните помещения с вертикални стени. Все едно постоянно нещо се движи, нищо не е в покой.

Започвам да си мисля, че последното има нещо общо с историята на сградата, която е била хангар за лодки или нещо такова през 16 век, макар в интернет да се разпространява идеята за стотиците евреи, пресекли морето, за да избягат от нацистите в неутрална Швеция. Дания, също като България, е спасила евреите си като ги е пратила с кораби към северната си съседка. Точно затова и музея в Копенхаген е решен в светло, заради по-радостната съдба на датските евреи. Аз си дадох сметка за това чак като отидох в Берлин и видях тамошния музей и се почувствах подтисната от огромните празни бетонни пространства (някои вече запълнени, но затова в следващ пост), както и острите като бръснач стени на някои места, които ми създаваха постоянното некомфортно чувство за нещо надвиснало. Тук идеята е била посетителите да се чувстват добре и като в лодка и ние наистина се почувствахме така, макар че разбрах за лодките много след като го посетих. С две думи – интересна идея, която явно е осъществена идеално.

Имаше друг момент обаче, който не ни хареса. Няма никаква логика в избирането на наклона на плоскостите и фигути и формите им. Което довежда до някой наистина безумни детайлчета, които може би при други обстоятелства няма да ме впечатлят толкова, но аз се намирам в един от най-интересните интериори, на които съм попадала (да не кажа и най-), и съответно не ги очаквам. Като витрините, които са пълни с неща, невъзможни за разглеждане заради острата форма на съклото, което показва само малка част от тях. Всъщност след много ровене из търсачките, открих едно обяснение за точно тази форма на стените – да оформи думата „Мицва“, което е и емблемата на музея всъщност, и ако погледнете макетът, публикуван в този сайт, може и наистина да откриете прилика с емблемата на музея (така де, нямам идея иначе как се пише „мицва“ на иврит), обаче не ми се вижда много ясна. По-скоро ми напомня връзката на логото със сградата в музея в Берлин. Пък и понякога, особено след като в случая става дума за изграждане на интериор в съществуваща сграда, някак не ми се вижда добре тези неща да се следват толкова буквално. Това обаче са само някакви отвлечени размишления, които съвсем не намаляват внушението на интериора, който ви описвам. Пожелавам на всеки да има възможност да го види съвсем скоро и да прецени за себе си доколко е впечатляващ.

Снимките са заснети абслютно нелегално и си личи по качеството им, но пък в интернет има достатъчно много. Това се оказа един от малкото музеи в Копенхаген, в който не е позволено да се снима, освен ако не дадеш една доста прилична сума пари, която ние решихме да си спестим, защото ни се видя прекалено голяма . Самата експозиция разгледахме точно за 10 минути, при това през повечето време се чудехме защо витрините са толкова неподходящи, но това все пак си остава един от най-интересните музеи, в които съм попадала.

Днес съм малко заета – имам да взимам още два изпита, за които тепърва започвам да уча, а в същото време съм планирала разни пътувания насам натам. Няма как обаче да не споделя няколко снимки от един от по-далечните квартали на Копенхаген, където хората живеят в малки симпатични къщички и всичко е зелено.

Някои от снимките можете да видите и във фотоблога ми – Shamans’ Photoblog.

Напоследък ми се случи да видя наживо доста сгради, които иначе знаех само благодарение на archdaily, и една от тях е новата пристройка на Музея за модерно изкуство в Малмьо. Много известен напоследък, но не само заради интересната си сграда, а и защото е единственият музей за модерно изкуство в Скандинавия с толкова голяма колекция, при това чуждестранната му колекция покрива целия 20-ти век, което автоматично го превръща в прекрасно място за обучение на студенти по изкуствознание и културознание не само от Скания (шведската провинция), но от цяла Швеция и Дания. За повече информация ви предлагам да разгледате сайта на музея, който не знам защо не е оранжев, а розово-лилав.

Този път няма да ви говоря за експозицията, защото нямах възможност да я разгледам, макар да възнамерявам да поправя това в най-скоро време, но искам да напиша няколко думи за самата сграда, като предполагам статията в ArchDaily вече всички са я чели. Аз много тенденциозно си бях записала адреса на музея преди да отида в Малмьо точно поради тази статия, която ме подсети, че новите сгради в шведския град далеч не се изчерват с Turning Torso. Първото ми впечатление беше, че оранжевото е толкова оранжево, че чак те бие в очите, но истината е, че без него никога нямаше да открия музея, а така го забелязахме доста бързо, въпреки че вече бях решила, че не съм уцелила улицата. За съжаление мястото пред входа беше препречено от ограждения, така че не можахме да се насладим докрай на фасадата, но със сигурност оранжевият набразден от кръгли дупки квадрат не стои никак зле сред околните тухлени сгради от началото на миналия век и дори по-стари. Напротив, макар че прави невероятно впечатление с яркия контраст, който поражда, сградата изглежда съвсем на мястото си.

От друга страна, разбирам, че не са искали да нарушават целостта на фасадата, но този страничен вход ми прилича по-скоро на вход за някоя малка галерия, отколкото за толкова прочут музей. Особено ако се вземе предвид, че като надникнеш вътре можеш да видиш само нещо оранжево, без нищо, което да дава насока дали е отворено, дали има някой вътре, дали това наистина е музей и т.н. Разбира се, ако се престрашиш и влезеш, ще минеш през тясното входно пространство и ще се окажеш във фоайето, където вече ще си отговориш бързо на горните въпроси, ако преди това не се вцепениш от визуалната какафония, която сполетява сетивата ти. Не че има нещо нередно или ненаред, но няма как да се отървеш от чувстовото за нещо сбъркано. Истината е, че фоайето, което изцяло е издържано в същия крещящ оранжев цвят, който виждате и на фасадата, действа объркващо по простата причина, че в първия момент окото няма възможност да се адаптира и да възприеме каквито и да е детайли от интериора. Не съм очаквала цвета да има толкова голямо значение, но откакто съм в Дания и виждам смелото използване на чисти цветове от дизайнерите тук (например яркото зелено в изложбата на 3xn), все повече се убеждавам колко е важно и колко ми е трудно да си представя как ще въздейства един по-крещящ цвят.

Оранжевото не е като бялото, тук полусенките се губят най-вече защото се получава нещо средно и неопределимо между лек сумрак от слизащото ниско слънце и наситения цвят, но и в същото време някаква силна яркост, която предполага много  и силна топла светлина. Нещо, което сега като го написах, ми звучи малко абсурдно, но може би точно затова ми отне повече от минута да разбера къде съм попаднала, и още повече за да мога да се ориентирам и да започна да различавам различните елементи от интериора без затруднение.

Казаното дотук е описание на едно чисто субективно усещане, породено от сградата и съвсем не значи, че оранжевото като цвят по принцип действа само по този и никакъв друг начин. Но точно в конкретния случай, точно на мен ми действа така. Това не ми пречи да съм очарована от идеята на сградата и да харесвам много фасадата. От друга страна трябва да отбележа, че почти нямам визуален спомен от старата сграда, в която е поместена по-голямата част от музея, независимо, че бях там преди не повече от две седмици. Това е защото новото тяло е толкова крещящо, че привлича абсолютно всеки поглед към себе си, дори и да идваш от ъгъла на улицата откъм страната на тухлената сграда.

Всички събития и изложби свързани с архитектура или дизайн, на които попадам откакто съм тук, са ориентирани все към устойчиво развитие, нови нестандартни методи, материали и практики търсене на човешки мащаб. С последното още не съм убедена, че се справят, но датчаните са способни да изненадват непрекъснато с всякакви нови невероятно просто и още по-невероятно практични идеи.

В Дизайн центъра попаднах точно на Св. Патрик, малко след парада, за който писах в предния пост, и разликата между шумотевицата навън и спокойната атмосфера на изложбения център беше огромна. Но ето че няколко минути прекарани при люлките и само в обикаляне насам натам и изведнъж човек започва да се чувства страшно заинтересуван от специалните тухли, проектирани за изграждането на The Royal Danish Playhouse или пък от завесата от фотоклетки. Имаш възможност да видиш отблизо и дори да докоснеш материали, за които иначе само можеш да прочетеш в интернет. Изведнъж сградите, които знам единствено от публикации стават съвсем близки  познати, защото принципите на проектирането им са обяснени при това в една изложба, която дори не е ориентирана към архитектурата.

Освен изложбата за датски дизайн и нови материали It’s a small world, в момента има изложба и на исландски дизайн, който беше ориентиран към по-малки предмети от всекидневието и набляга не толкова на нови материали, колкото на реинтерпретация и подобряване на стари модели и идеи.

Оказа се обаче, че най-интересното нещо в един дизайн-център е всъщност магазинът му, пълен с интересни книги и страшно хитроумни джаджи, които можеш да използваш по всякакви начини и поводи във всекидневието си.

Повече снимки и коментари можете да видите и в албума във фейсбук.

Всички изложби тук предлагат някакво преживяване, предразполагат към участие, така че дори човек не особено заинтересуван от темата, да не се оттегчи.

3xn са навсякъде разбира се,

Ето една полезна джаджа от магазина на центъра.

Исландски дизайн

Част от пътуващата датска изложба „It’s a small world“.

И така прекарах един цял ден в Датския архитектурен център, забавлявайки се с презентациите от семинара Behaviour and the build environment, с изложбата Mind your Behaviour, и разбира се, с прекрасната архитектурна книжарница, която имат Цялото нещо започва с теоретичните разсъждения на един социолог, които отначало звучаха малко пресилено, но в крайна сметка се оказаха не само много логични, но и без да иска се наложи един от неговите изрази – „slippery space“, който използва за прекалено голямо и неизползваемо пространство, или такова, което не задържа хора в себе си, а дори напротив – подтиква ги да отидат другаде. Дори англичанинът от Cartwright Pickard Architects започна да го използва този израз Честно казано не ми се иска в момента да правя подробен разбор на това, което говориха, защото ще отнеме повече време да го осмисля, шредполагам, но ми се иска просто да покажа, че тези неща си се случват по прекрасен начин и се надявам и у нас да започнат също толкова добре да ги организират.

]]> http://www.bgshamani.net/arch-seminar-dania/feed/ 1 http://www.bgshamani.net/copenhagen-subway/ http://www.bgshamani.net/copenhagen-subway/#comments Thu, 18 Feb 2010 08:00:55 +0000 shamans http://www.bgshamani.net/?p=1130

Метрото е едно от нещата, които ми направиха голямо впечатление тук. Освен голямата честота на влакчетата, удобството да можеш да си купиш билет от машина с дебитна карта, правилото по ескалаторите всички да се подреждат отдясно, за да могат бързащите да минат отляво, допълнителното остъкляване, което спира достъпа на хора до релсите и т.н., интериорът също е забележителен. Станциите са проектирани в един стил, с много дребни разлики, породени от функционалните различни – например на едната станция има повече ескалатори. Видът е много изчистен, решен със сиви плочи, които само на някои станции са разнообразени от огромни рекламни пана. Всъщност досега съм видяла само две реклами в метрото, ако не се броят всякаквите промоции, които се правят там и различните вестници и списания, които се раздват безплатно – огромното пано, което ще видите на снимките, и една светеща реклама. Останалата реклама е поместена на дисплеи на стената от към влакчето и почти не се забелязват през стъклените прегради. Всъщност, нека снимките говорят сами за себе си: