Идеята за този пост дойде след като сестра ми постна вчера един линк към статия в архитектурния сайт archdaily за фотопроекта на Никола Михов – „Forget your past“. Макар че всичко това се е загнездило в главата ми от доста време, поне откакто писах за Камбаните, а може би и доста по-рано, още когато учехме при Старчев, а познатите ми от квартала плюеха паметника пред НДК и аз не можех да ги убедя, че има и нещо хубаво около него. Замислих се и реших да направя мой собствен списък с аргументи за запазването на тези паметници. И не само запазването им, но и тяхната поддръжка и популяризиране. Списъкът не го подрежда по важност и не претендира да е изчерпателен – отворена съм за всякакви напомняния и забележки:

1. Събарянето на каквото и да е струва пари.

Подобно нещо е икономически обусловено само ако несъбарянето на даден обект ще доведе до сериозни щети или проблеми. Помните ли колко пари е похарчило тогавашното правителство за събарянето на Мавзолея? И че събарянето му отне повече отколкото построяването (иначе казано седем срещу шест дни). И изобщо някой тогава замисли ли се как по-полезни могат да бъдат парите, които се дадоха за гръмването, а после и за извозването на всичкия бетон. Да не говорим и колко тона боклук причинява едно такова събаряне. Днес всички сме зелени, но бетонът все още почти не се рециклира, а много комунистически паметници са изградени именно от този материал. Проблемите със сметищата също още не са решени, защо да трупаме още боклук и то в невъобразимо големи количества?

2. Много по-умно е вместо да се оплакваш че нещо ти пречи, да измислиш как да го използваш.

Или, защо вместо да изразходваме средства и усилия по унищожаването на каквото и да е, да не измислим подходящ начин, благодарение на който да извлечем полза от съответното съоръжение. Унгарците например си имат цял Memento Park. Датчаните пък си пускат Интернационала на студентските партита бог знае защо и пеят с цяло гърло.

3. Комунистическите монуметни са величествени.

Ако трябва да сме честни, именно тези монуметни (разгледайте пак представителната извадка от Никола Михов), наред с НДК и няколко други сгради от този период са почти единствените неща в страната ни, които биха могли да се нарекат величествени. Паметника на Бузлуджа се вижда от всички отиващи към морето. Альоша, „Основателите на българската държава“ или пък варненския паметник, всички се виждат отдалеч и правят огромно впечатление отблизо. Чужденците се захласват, защото при тях никой никога не би могъл да събере 27 000 доброволци, които в продължение на месеци да строят паметник от невъобразимо количество бетон и арматура; а ние искаме да съборим всичко това. Къде другаде можете да видите нещо подобно или пък това, или този паметник от 76-та,който обаче може да бъде и от преди десетина години някъде из американския юг?

4. Част от тези монументи съвсем не са свързани с партизани и комунисти.

Дали имаме и един паметник в чест на основаването на българската държава след 1990 г. ?  Или пък в чест на априлското въстание? Или на Ботев? Или за Сръбско-българската война? Имаме ли изобщо някакъв новопостроен паметник, който да ни напомня собствената ни история?

5. Те са част от историята ни.

Действително, прекалено скорошна история, но дори и тя вече влиза в учебниците. А след като е история, не трябва ли да я помним и да се учим от нея, вместо да забравяме и след това да повтаряме същите грешки? Кажете ми, колко от младите хора в България знаят нещо за времето преди 1990 г.? Защо да не им покажем тези най-големи постижения на комунистическия строй у нас, и редом с това да им разкажем и какво се крие зад тях?

6. Паметниците са в прекрасно състояние.

С изключение на паметника пред НДК, който остана без облицовка не по вина на скулптура, а благодарение на скоростното и необмислено изпълнение, всички останали, говоря все пак за по-мащабните, паметници са строени от много трайни материали и в момента имат нужда единствено от разчистване на растителността и подновяване на осветление, пейки и други малки детайли. И поддръжка разбира се.

7. Бихме могли да ги превърнем в привлекателни туристически дестинации.

Комунизъм на запад все пак малко повече романтичен отколкото нещо друго, така че всичко с вързано с историята му може да се превърне в нещо интересно за средностатистическия турист. И не само това. Един маршрут, обхождащ по-интересните места, съчетан с няколко възстановки, участие в манифестация или пък поне носенето на някоя униформа, може да се превърне в много известна атракция. Само си помислете колко малка страна сме, а колко монументи можем да покажем, при това всеки от тях с доста дълга история.

8. Част от тях представляват архитектурна ценност.

В никой друг период от историята ни не е имало толкова тясно сътрудничество между архитекти, скулптори и ландшафтни архитекти. Архитектурата и скулптурата са толкова тясно свързани, както не бихме могли да си представи сега. В днешно време тази връзка се ограничава до инсталирането на някоя малка скулптура на някой площад. Всички монументи притежават огромни прилежащи площи, които са облагородени и превърнати в паркове. Освен това са неразделна част от архитектурната ни история.

9. Паметниците са и културна ценност.

Или поне ще бъдат обявени за такава веднага щом се стигне до приемане на закон, който урежда статута на паметниците от този период. Самото създаване на тези паметници е функция на обществото от този период, и нищо подобно не би могло да бъде създаде днес от нашето демократично общество, където всичко зависи от индивида и личните му средства. Да не забравяме и хилядите мнения, които имаме и на които всеки от нас държи непреклонно независимо за какво се отнася. Едно такова общество не създава монументални паметници.

10. Паметниците имат висока художествена стойност.

Колкото и да си правим труда да забравяме кой и как ги е строил, проектирал или изпълнявал, все пак те всички са избирани чрез конкурси – така не само са се избирали най-точно отговарящите на догмата решения, но и най-добрите такива. Защото догма е имало и преди, а дори днес, но важното е, че добрите творци не само не се ограничават от нея, а успяват да създадат едни истински шедьоври. Вижте например паметника в Шумен, дело на Крум Дамянов и Иван Славов. Любомир Далчев пък (да, братът на поета Атанас Далчев) е участвал в Паметника на Съветската армия и Братската могила в Пловдив, Мемориала в Перущица, паметника на Рачо Ковача в Габрово, в украсата на ЦУМ, БНБ и Софийския университет и какво ли още не, но редом с това има и забранени скулптури и монографии, защото се отделят от каноните на социалистическия реализъм.

11. Защо да не превърнем един подобен монумент в самоиздържащ се?

Вместо да ги поддържаме с държавни пари, нещо срещу което доста хора биха възразили, изобщо не е задължително да се точат пари от хазната. Вместо това може да се вземе пример от шуменци (скулптурите между другото там са ми много любими) и идеята им да се продължи и доусъвършенства. Можем да продаваме всякакви сувенири, да предлагаме снимки в пионерски униформи, вдигане на флага, четене на реч, манифестации и какви ли не други атракции, които биха привлекли туристи. Можем да популяризираме историята си така, както правят южните ни съседи постоянно. Питайте един грък кой е създал някое изобретение или откъде произхожда дадена дума. Винаги са гръцки. Време е ние пък да покажем, че и нашата история не само е хилядолетна, но и не свършва с турско. А можем дори да съберем истинските истории на хората, били там, участвали в изграждането или просто посетили тези места, така както го правят хората дори от лагерите го правят.

Доводите бяха повечко, но вече започнах да ги забравям, а и постът се получи доста дългичък. Ако се сетя за останалите точки, ще ги допълня или евентуално ще продължа нещата в следващ пост. Междувременно ще се радвам на мненията ви, а ако някой тотално не е съгласен с мен, с радост ще прочета неговите доводи „против“ запазването на комунистическите ни паметници.