Джоан Харис ми беше много любим писател преди няколко години. Попивах всичките й книги на момента, в който ги превеждаха и ги четях с огромно удоволствие – бавно и с наслада. Можете да се досетите защо – не че книгите й имат много оригиналнни истории, но езикът, на който ги разказва, тези невероятно красиви описания, мистичната атмосфера, която създава, всичко това ме е омагьосвало независимо, че след третата вече бях способна да позная какво точно ще се случи накрая.

Така че останах страшно доволна, когато миналата седмица попаднах в една книжарница на новата й книга – „Рунически знаци“, точно след като съм се върнала от страната на викингите и съм прекарала три месеца ровене из Едата и четене на истории за Один . Малко странно ми се видя, но се зарадвах. За тези, които нямат търпение, мога направо да кажа, че книжката е интересна, приятна за четене и увлекателна, така че спокойно могат да я прочетат.

Обаче! Обаче изобщо не е на Джоан Харис. Или поне не тази, която знаем от „Шоколад“ или от „Къпиново вино“. Лично аз имам чувството, че понеже се е изчерпала с предишните истории, сега е обърнала компаса към фентъзито и е започнала да пише като по учебник – започвайки с картата, с идилията, с която започва всяко фентъзи, с нарушаването й, с това че главния герой се оказва не обикновено селянче, а от знатен род и т. н. Всичко това подплатено с малко интриги и малко описания на руни и магии, които се правят с тях и това е. Нито героите са описани толкова задълбочено, нито атмосферата, нито света, който описва е толкова плътен и реален, колкото в предишните й книги. А представете си какъв шедьовър може да се получи от съчетанието на изказа й, познат ни от предишните й книги, съчетан с най-подходящия за развихряне на фантазията жанр! Предполагам обаче следващата пак ще е в този жанр и тогава вече се надявам да прочета точно това, което очаквам.

Филмът започва с намирането на Копието на съдбата и пърият кадър представя възможно по-апокалиптична картина, включваща разрушена църква, стърчащи самотно бетонни кръстове и местополежие, което в Щатите се свързва с другото, различното, лошото. Обърнете внимание как възкръсването се случва точно под кръстовете, първия от които почти паднал вече.

Искаше ми се да имам и няколко кадъра от самоубийството, защото сцената е много съществена, но някак не можах да намеря видео в youtube точно от тази част на филма. Вероятно съм го пропуснала някъде, но пък имаме почти същата сцена в края на филма, така че не е голям проблем. Впрочем ето и линк към една от частите, откъдето всъщност свалих и кадрите.

Следващата сцена се развива на път към жилището на обладаното от демон момиче. Започва с черния надпис Angel city на задната врата на колата, много детайлно проследяване на съдбата на един фас от съвсем необикновен ъгъл (гледан откъм земята), след това гледната точка рязко се променя и вече е много високо горе. Всъщност в целия филм камерата доста често се намира високо горе и като цяло създава усещането за някакво наблюдение от друго място (небето да кажем). Убийствено точно симетрично подредените кадри продължават с все сила, при това и с още по-дълбока перспектива.

Следващите няколко кадъра са от различни сцени, но проследяват честичко появяващите се кръстове из филма. Това са само някои от тях. В четвъртия кадър тримата са наредени по начин, който да напомня за светата троица, само че на червен фон (който по принцип свързвам с ада, но тук ада определено е малко по-жълтеникав), нищо не пречи обаче да се изтълкува и като напомняне за това, което им предстои, да, и освен това Час носи шапка с бели страници, които малко наподобяват рога. Точно този детайл не мога да съм сигурна дали е направен съзнателно, но си струва да му се обърне внимание

В следващата сцена Анджела (обърнахте ли внимание на името?) отива в отвъдното. Отново имаме неестествено висока гледна точка, капка вода, която създава внушението за спряло време, въпреки че не сме я последвали в Ада, и връщането, придружено с разбиване на ваната и множество вода навсякъде, която символизира възкръсването й от отвъдното.

Следващата сцена, а донякъде и тази по-горе силно ми напомнят във визуално отношение работите на Бил Виола, особено Ангелът на хилядолетието и Преминаването (The Crossing). Последното е от 1996 г., така че не е изключено да е повлиял малко . В сайта на Виола трудно се намира каквото и да е, затова ви предлагам един поглед към гугъл-изображения.

За довиждане – сцена на самоубийство, или по-точно казано – на саможертва:

П.п.: Ако не е било твърде скучно, по-нататък ще ви занимая с двама български оператори, които също имат какво да покажат. За съжаление не можах да намеря имената на операторите в „Константин“.

]]> http://www.bgshamani.net/razkaz-v-kartinki-constantine/feed/ 0 http://www.bgshamani.net/jewish-museum-copenhagen/ http://www.bgshamani.net/jewish-museum-copenhagen/#comments Wed, 16 Jun 2010 07:40:01 +0000 shamans http://www.bgshamani.net/?p=2437 …или за един архитект и два музея с различни размери и функции и две сестри, които се опитват да правят папарашки снимки на единия от тях…

Има една съществена разлика между музеите в Копенхаген и тези в Берлин, която беше направо фрапираща за мен – тези в Берлин работят много и до късно. Та именно Копенхагенския музей на евреите се опитвах няколко пъти да посетя, първите два пъти беше затворен, после не ни пуснаха да влезем, защото тъкмо затваряха, след това пък уцелихме понеделник – почивния ден, после пък отидохме много рано и още не беше отворил. В крайна сметка, с много упорство, двете със сестра ми успяхме да се вмъкнем. Датчаните имат лятно и зимно работно време на музеите. Проблемът е, че лятното време е от първи юни до края на август. През цялата останала част от годината важи зимно работно време, което в конкретния случай е от 13:00 до 16:00. Как да ги хванеш отворени? Разбира се, това е краен пример, обикновено работят от 11 до 5, което е много по-нормално. Само че като попаднах в Националната галерия в Берлин в 10 вечерта, вече не бях толкова сигурна

Заветния музей всъщност има едно доста незабележимо входче, покрай което съм минавала поне три пъти преди да разбера, че той се намира точно там, но това е защото Либескинд е направил само интериора, а музеят иначе е поместен в стара тухлена сграда, в най-старата част на Кралската библиотека.  Типично по датски – абсолютна ненамеса, но пък ги разбирам – това е комплексът на най-старата кралска резиденция в Копенхаген.

И наистина, в интериора съчетанието между оригиналните тухлени стени и новите наклонени плоскости на Либескинд се е получило доста интересно. Като цяло усещането да влезеш в нещо подобно е много интересно. Не е точно като сграда, по-скоро като вътрешност на нещо. Но пък светлите дървесни плоскости ме спасяват от внушенията за нещо неприятно и на фона на облачното Копенхагенско небе дори ме изпълват с оптимизъм. Освен това съм очарована от пода, който честичко си мени наклона и на места те принуждава да предприемаш моряшки маневри, защото рядко успаваш да видиш къде точно сменя посоката. Всъщност сестра ми каза, че е ужасно, но на мен ми хареса, може би защото като цяло бях загубила точна представа кое е равно и кое не и по-скоро се доверявах на краката си, отколкото на очите си. Истината е, че не е кой знае колко, но е достатъчно да те накара да се объркаш леко в първия момент. Много приятно чувство, предвид как сме свикнали с правоъгълните помещения с вертикални стени. Все едно постоянно нещо се движи, нищо не е в покой.

Започвам да си мисля, че последното има нещо общо с историята на сградата, която е била хангар за лодки или нещо такова през 16 век, макар в интернет да се разпространява идеята за стотиците евреи, пресекли морето, за да избягат от нацистите в неутрална Швеция. Дания, също като България, е спасила евреите си като ги е пратила с кораби към северната си съседка. Точно затова и музея в Копенхаген е решен в светло, заради по-радостната съдба на датските евреи. Аз си дадох сметка за това чак като отидох в Берлин и видях тамошния музей и се почувствах подтисната от огромните празни бетонни пространства (някои вече запълнени, но затова в следващ пост), както и острите като бръснач стени на някои места, които ми създаваха постоянното некомфортно чувство за нещо надвиснало. Тук идеята е била посетителите да се чувстват добре и като в лодка и ние наистина се почувствахме така, макар че разбрах за лодките много след като го посетих. С две думи – интересна идея, която явно е осъществена идеално.

Имаше друг момент обаче, който не ни хареса. Няма никаква логика в избирането на наклона на плоскостите и фигути и формите им. Което довежда до някой наистина безумни детайлчета, които може би при други обстоятелства няма да ме впечатлят толкова, но аз се намирам в един от най-интересните интериори, на които съм попадала (да не кажа и най-), и съответно не ги очаквам. Като витрините, които са пълни с неща, невъзможни за разглеждане заради острата форма на съклото, което показва само малка част от тях. Всъщност след много ровене из търсачките, открих едно обяснение за точно тази форма на стените – да оформи думата „Мицва“, което е и емблемата на музея всъщност, и ако погледнете макетът, публикуван в този сайт, може и наистина да откриете прилика с емблемата на музея (така де, нямам идея иначе как се пише „мицва“ на иврит), обаче не ми се вижда много ясна. По-скоро ми напомня връзката на логото със сградата в музея в Берлин. Пък и понякога, особено след като в случая става дума за изграждане на интериор в съществуваща сграда, някак не ми се вижда добре тези неща да се следват толкова буквално. Това обаче са само някакви отвлечени размишления, които съвсем не намаляват внушението на интериора, който ви описвам. Пожелавам на всеки да има възможност да го види съвсем скоро и да прецени за себе си доколко е впечатляващ.

Снимките са заснети абслютно нелегално и си личи по качеството им, но пък в интернет има достатъчно много. Това се оказа един от малкото музеи в Копенхаген, в който не е позволено да се снима, освен ако не дадеш една доста прилична сума пари, която ние решихме да си спестим, защото ни се видя прекалено голяма . Самата експозиция разгледахме точно за 10 минути, при това през повечето време се чудехме защо витрините са толкова неподходящи, но това все пак си остава един от най-интересните музеи, в които съм попадала.

Другото, което ме изненада е, че хората не са чували за Булгаков, Екзюпери и Маркес? Добре, Маркес не се учи в училище, но „Малкият принц“ и „Майсторът и Маргарита“ си бяха много важни (може би затова от 17-годишна не съм чела „Малкия принц“, бях развила истинска непоносимост към тази книжка). Иначе ги разбирам много добре хората, като казват, че купуването на книги е лукс. И как да не ги разбирам, като давам повече пари за книги, отколкото за дрехи и за храна взети заедно и след това хем се чудя защо пак съм останала без пари, хем нямам място вече по библиотечките вкъщи. А мен даже не ми позволяваха много много да чета като малка да не съм си разваляла очите (е направих го, така че може би просто някой трябваше да ме научи как да чета без да ги преуморявам), докато всичките ми приятели им правеха списък с книги и следобед имаха определени часове, в които да ги четат, а те клинчеха при всяка възможност. Това с насърчаването е нож с две остриета: Моля, не карайте децата си да четат насила, така само ще ги откажете завинаги. По-добре ще е ако им покажете колко интересна може да е една книга. И не ги мъчете с нещо дебело и тежко (добре, аз бях изключение, както съм и сега – колкото по-дебело, толкова по-дълго ще е удоволствието от четенето )

Имам един въпрос покрай целите тези размишления – как си избирате кои книги да прочетете? Аз лично най-много обичам просто да мина през някоя книжарница, да се завъртя покрай рафтовете, да видя дали нещо ще ми хване окото, ако не се случи отивам до рафта с фентъзито и проверявам дали има нещо ново, което още не съм чела. Случвало ми се е да си взема книги, защото са ми препоръчани от приятели, но обикновено са точно тези, които съм мислила да чета някой ден, но все съм отлагала, защото съм мислила, че съм намерила нещо по-интересно в този момент. Точно така станах фен на Бернар Вербер например. А четете ли нещо само защото всички останали са го прочели?

Екстаз се спотайва край самотния бряг,

Тайно общество се крие отвъд морето и неговия рев,

Не обичам човека по-малко, но природата повече…

Лорд Байрон

„Две години бродеше. Без телефон, без запаси,

нито дори цигари. Върховна свобода.

Човек на крайностите, чийто дом е пътят.

И ето че след две години обикаляне,

идва финалното приключение.

Решаващата битка за заличаването

на грешната вътрешност

и приключването на духовната революция.

За да не бъде повече никога отравян,

той отлита и остава сам,

за да бъде изгубен в пустошта.“

Александър Супертрамп (Суперскитникът), май 1992

Това, което харесвам най-много на живота си в Дания е, че не само мога да си позволя да отделя цял ден само на изкуството (при това всъщност понякога ми го изискват от университета), а и че наистина го правя, дори бих казала честичко. Като тази неделя, която се превърна в един продължителен тур из музеи и други интересни места.

Оказа се, че не е никак трудно да съчетаеш авангардно модерно изкуство с класически статуи от деветнадесети век, гръцко изкуство и графити в изоставени сгради. Дори се получава интересна комбинация и някак изчезва чувството на претоварване на сетивата, което често ми се случва да изпитам ако прекаля с музеите. И ето малко снимки и коментари относно тези мои неделни дестинации. Разделям ги в две части, защото музеят Луизиана е достатъчно интересен дори за повече от един пост, а графитите, за които говоря са толкова много, че са достатъчни за средно голям том с репродукции.

Музеят започва същестуването си от тази малка вила, която в края на 50-те години, когато е основан музея, е абсолютно неоткриваема. Името на вилата е Луизиана, от там и името на музея. Собственикът на вилата се е женил три пъти все за жени с името Луиз (така че няма нищо общо с Щатите , но през 58-ма Кнуд Йенсен (можете ли да си представите как датчаните прозинасят това име?) купува мястото за да осъществи мечтата си за абослютно нов като принцип музей, в който изкуството е близо до човека. Какво значи това ли? Ами например, направил е кафе, което по това време е било нечувано.

Всъщност музеят има прекрасна градина със скулптури, а сбирката му обхваща най-големите имена в съвременното изкуство, започвайки с Кандински, Ернст, Миро, Матис, Уорхол, Виола и т.н. (казвам ги в реда в който се сетя за тях), както и млади „таланти“ като Джонатан Мийз, за когото чух едва като дойдох тук, но никак не успя да ме впечатли. Всичко това се съчетава с временните изложби, които винаги са интересни, а текущата е на тема цветът в изкустовото и освен всички интересни експерименти с цвят, предлага на посетителите и възможност да си направят тестове за това дали различават различните нюанси например. Познайте колко време си загубих с тях

Музеят е доста голям, но сградата някак постоянно бяга от впечатлението за големина заради постоянната смяна на пространствата, преходите и връзката с градината. Една не малка част от ескпозицията всъщност се намира в градината, така че ходенето по музеи може да се превърне в наистина приятна разходка дори и за хора, които не се занимават отблизо със съвременно изкуство. И не на последно място магазинът на музея предлага страхотна колекция от книги на различни арт тематики.

Единственото, което ме учуди е огромното множество посетители, за музей, намиращ се на 35 километра от столицата. Беше препълнено наистина. Дотолкова че дори не можеше да се разглежда нормално. Била съм из доста музей, но такова нещо съм виждала само при големи временни изложби на прочути художници (например Дали в Истанбул или Веласкес  (не беше Веласкес, определено – забравила съм явно, но ме извинета, беше отдавна) в Малага). Само се чудя какво ли става в момента с плановете за нашия Музей за съвременно изкуство?

Вместо да обикаляте Гърция и Италия (както и Берлин предполагам), предлагам ви една бърза разходка до малка сграда на канала в близост до Амалиенборг, която съхранява Кралската колекция от скулптури. Тук можете да видите събрани на едно място повечето от най-известните класически творби на скулптурата в копия.

От лъвските изображения на портата на Микена, през фриза на Партенона, Мавзолея в Халикарнас, статуята на Атина Палада, Дискобол, Копиехвъргач, Лаокоон, умиращият гал, вълчицата, символ на Рим, и гигланът на Флоренция, Моисей, Деня и Нощта, Давид на Микеланджело и на Донатело, Пиета, огромна колекция от римски бюстове, египетска скулптура, северен ренесанс и какво ли още не. Тук можете да проследите цялата история на изкуството, спокойно можете да не влизате в част по история, там дори няма да ги видите толкова добре. Даже и оригиналите да видите, вероятно няма да имате такава възможност да ги видите от близо, със сигурност Кариатидите не могат да се видят от близо, или пък ако искате да разгледате глигана във Флоренция, ще трябва да отидете по някое време късно вечерта или рано сутрин, за да не бъде обкръжен от тълпа туристи, които пипат и все повече излъскват и без това вече лъщящата до блясък бронзова зурличка. Със сигурност и лъвовете в Микена трудно ще успеете да разгледате – прекалено са нависоко, или пък гробницата на Медичите във Флоренция, където няма как да се доближите достатъчно и да искате, заради омразните въжета, които спират всеки турист.

Ето тук е идеалното място за уроци по рисуване – заобиколени от модели, всякакви детайли, цели скулптури, изразителни ръце, невероятно реалистични лица, изражения, всичко, тук е мястото на майсторите. И да ви кажа – съвсем лесно е човек да си вземе картон, моливи и гумички и да се отдаде на старите навици от часовете, прекарани в рисуване на капители в залите на ВИАС. Никой няма да ви попречи, нито да ви кара да обяснявате половин час, че изучавате история на изкуството, архитектура, или пък че сте художник, или какъвто е случая, и да се молите за разрешение да постоите и да порисувате безрезултатно, защото в нашите галерии гледат с лошо око дори ако само си водите записки за това, което виждате. Тук дори в повечето случаи са в състояние да ви осигурят и столче, за да не се правите на студент първокурсник седейки на земята.

Не бих казала, че това е музей. Усещането е по-скоро като за огромно ателие на скулптор, пълно със заготовки и готови отливки, копия и други копия на всякакви статуи, разположени където е имало място, а и където не е имало с едничката цел да се събере всичко на едно място.

Щях да запиша и линк към сайта на музея, но очевидно тази седмица той не съществува, вероятно правят някакви промени, така че ви препращам към сайта на Националната галерия, към която е и този музей – Statens Museum for Kunst, както и към малко информация в сайта на Карлсберг разбира се.

Напоследък ми се случи да видя наживо доста сгради, които иначе знаех само благодарение на archdaily, и една от тях е новата пристройка на Музея за модерно изкуство в Малмьо. Много известен напоследък, но не само заради интересната си сграда, а и защото е единственият музей за модерно изкуство в Скандинавия с толкова голяма колекция, при това чуждестранната му колекция покрива целия 20-ти век, което автоматично го превръща в прекрасно място за обучение на студенти по изкуствознание и културознание не само от Скания (шведската провинция), но от цяла Швеция и Дания. За повече информация ви предлагам да разгледате сайта на музея, който не знам защо не е оранжев, а розово-лилав.

Този път няма да ви говоря за експозицията, защото нямах възможност да я разгледам, макар да възнамерявам да поправя това в най-скоро време, но искам да напиша няколко думи за самата сграда, като предполагам статията в ArchDaily вече всички са я чели. Аз много тенденциозно си бях записала адреса на музея преди да отида в Малмьо точно поради тази статия, която ме подсети, че новите сгради в шведския град далеч не се изчерват с Turning Torso. Първото ми впечатление беше, че оранжевото е толкова оранжево, че чак те бие в очите, но истината е, че без него никога нямаше да открия музея, а така го забелязахме доста бързо, въпреки че вече бях решила, че не съм уцелила улицата. За съжаление мястото пред входа беше препречено от ограждения, така че не можахме да се насладим докрай на фасадата, но със сигурност оранжевият набразден от кръгли дупки квадрат не стои никак зле сред околните тухлени сгради от началото на миналия век и дори по-стари. Напротив, макар че прави невероятно впечатление с яркия контраст, който поражда, сградата изглежда съвсем на мястото си.

От друга страна, разбирам, че не са искали да нарушават целостта на фасадата, но този страничен вход ми прилича по-скоро на вход за някоя малка галерия, отколкото за толкова прочут музей. Особено ако се вземе предвид, че като надникнеш вътре можеш да видиш само нещо оранжево, без нищо, което да дава насока дали е отворено, дали има някой вътре, дали това наистина е музей и т.н. Разбира се, ако се престрашиш и влезеш, ще минеш през тясното входно пространство и ще се окажеш във фоайето, където вече ще си отговориш бързо на горните въпроси, ако преди това не се вцепениш от визуалната какафония, която сполетява сетивата ти. Не че има нещо нередно или ненаред, но няма как да се отървеш от чувстовото за нещо сбъркано. Истината е, че фоайето, което изцяло е издържано в същия крещящ оранжев цвят, който виждате и на фасадата, действа объркващо по простата причина, че в първия момент окото няма възможност да се адаптира и да възприеме каквито и да е детайли от интериора. Не съм очаквала цвета да има толкова голямо значение, но откакто съм в Дания и виждам смелото използване на чисти цветове от дизайнерите тук (например яркото зелено в изложбата на 3xn), все повече се убеждавам колко е важно и колко ми е трудно да си представя как ще въздейства един по-крещящ цвят.

Оранжевото не е като бялото, тук полусенките се губят най-вече защото се получава нещо средно и неопределимо между лек сумрак от слизащото ниско слънце и наситения цвят, но и в същото време някаква силна яркост, която предполага много  и силна топла светлина. Нещо, което сега като го написах, ми звучи малко абсурдно, но може би точно затова ми отне повече от минута да разбера къде съм попаднала, и още повече за да мога да се ориентирам и да започна да различавам различните елементи от интериора без затруднение.

Казаното дотук е описание на едно чисто субективно усещане, породено от сградата и съвсем не значи, че оранжевото като цвят по принцип действа само по този и никакъв друг начин. Но точно в конкретния случай, точно на мен ми действа така. Това не ми пречи да съм очарована от идеята на сградата и да харесвам много фасадата. От друга страна трябва да отбележа, че почти нямам визуален спомен от старата сграда, в която е поместена по-голямата част от музея, независимо, че бях там преди не повече от две седмици. Това е защото новото тяло е толкова крещящо, че привлича абсолютно всеки поглед към себе си, дори и да идваш от ъгъла на улицата откъм страната на тухлената сграда.

Времето беше дъждовно разбира се, но пък за първи път почувствах, че се намирам на морски бряг, макар и на доста навлязъл навътре в сушата фиорд, което не мога да кажа за Копенхаген. Музеят се намира до пристанището и цялата му дейност е доста тясно свързана с водата и корабите. Тук не е достатъчно да намериш останките на няколко кораба, да ги реставрираш и да ги подредиш в специално построена за целта сграда. Датчаните съвсем не спират дотук. Към музея има работилница, която прави реални модели на намерените кораби, при това опитвайки се да възстановят викингските техники на корабостроене и мореплаване, след това ги пускат на вода и ги изпитват като събират точно толкова хора, колкото се предполага, че са превозвали съответните кораби и ги изпращат да пътешестват. Всъщност въпросната работилница дори продава нови лодки и кораби, така че ако искате да притежавате нова лодка по оригиналния дизайн и направена с викингски техники, спокойно можете да се свържете с музея в Роскилде

В музея са изложени пет кораба, които са намерени на дъното на залива и вероятно са блокирали пътя за Роскилде. Преди 1000 години Копенхаген все още не е съществувал, а Роскилде е бил един от най-добре укрепените и проспериращи градове на датското крайбрежие. Корабите са били част от доста хитроумна система, която е затваряла пътя през залива напред към града и е включвала както потопените точно в средата на плавателния канал кораби, така и възвишения, от които са се предавали съобщения от морския бряг към вътрешността на залива и към града. По този начин древните датчани са били известявани поне три-четири часа по-рано за пристигането на нападатели, а ние сме особено доволни, защото потапянето на корабите е било предпоставка съвременните учени да ги открият през 1962 г., да успеят да ги възстановят и сега да можем да ги видим изложени в музея.

На снимката горе е най-дългият от шесте намерени кораба. Възстановен е последен, защото доста дълго време се е смятало, че това са останките на два отделни кораба. Никой не е предполагал, че са открили кораб, дълъг почти 30 м, способен да превози поне 70 души. Това очевидно е боен кораб, построен в Дъблин около 1042 г. (датиран и локализиран по годишните кръгове на дървото, от което е направен кила). В днешно време датчаните се захващат с непосилната задача да направят копие на този кораб и след 25-годишни усилия пускат на вода корабът The Sea Stallion from Glendalough, с който пътуват от Роскилде до Дъблин и обратно като развиват над 2,5 възела с греблата и над 12 възела с платно. В музея има прожекционна зала, в която може да се види филм за пътешествието, и мога да ви кажа, че макар да е било през юли, не е било никак приятно. Това са северни води все пак.

Това, което най-много ме изумява в Дания, е невероятното внимание, което обръщат на допълнителните атракции и детските музеи. Където и да съм попадала досега, задължително има нещо, което ще събуди интереса дори и на най-незаинтересования посетител, при това не става дума само за децата. В случая групата ми от курса ми за Викинги, прекара много повече време в малката зала с модели и дрехи, отколкото в залата с истинските кораби. Тряба да призная, че си е доста зарибяващо да се качиш на палубата и да подбутваш бурета със стока и платна от вълна. Липсва само клатушкането, но него и така не го обичам Освен това ако гледате само оригиналните кораби задължително ще ви обземе съмнение по отношение на термините. Някак не мязат на кораби и колко повече се заглежда човек, толкова повече замязват на обикновени гребни лодки. Което веднага се променя ако видите корабът-модел във въпросната зала, заедно с голяма част от истинския такелаж, платното и значителна част от стоката, която е била пренасяна.

Сайта на музея в Роскилде: www.vikingeskibsmuseet.dk

И ако попаднете в Роскилде, не се ограничавайте само с Музея за викингски кораби, задължително посетете катедралата, както и Художествената галерия.

Тук има една странна дума – copenhagenize, която постепенно започвам да разбирам. Означава да приемеш датския стил на живот, свързан с повсеместното придвижване с велосипед. Велосипедът не е избор, не е средство за придвижване, не е хоби, той е начин на живот в Копенхаген, от там и думата. Можете да разгледате блога copenhagenize.com ако не вярвате, или copenhagenize.eu, или дори cycling-embassy.dk. Дори в официалния сайт на Дания има блог посветен на вело-култура. Всяка година в Дания се продават над половин милион велосипеда.

Велосипеди в КУА – кампуса, в който ходя на лекции

Тук всичко е свързано с колелетата – има Kaffecyklen – колела с машина за кафе, които се разполагат на възлови места, основно по Строгет (пешеходната улица), за да предлагат горещо кафе на премръзналите минувачи, има майки или бащи със специални колела с колички отпред, или отзад като ремарке, в които сядат децата, има и колелета с детски столчета отпред или на багажника, има ниски леки, евтини колелета като моето, има и високи, удобни, при които не се навеждаш, за да караш, а се движиш достолепно гледайки направо, има товарни колелета, има колелета с една или две кошници, има такива с дисаги от двете страни на багажника, има товарни велосипеди в разнообразни модификации, с които се пренася всичко, което се сетите, има дори наподобяващи американски чопър велосипеди. Няма само mountain байкове, разбираемо, Дания е равна като тепсия и единственото възвишение в цял Копенхаген, което минавам е по моста Knippelsbro, отивайки към центъра, и става дума просто за два-три пъти натискане на педалите малко повечко от обикновено, а това няма как да се сравни с едно хубаво катерене на хълма Лозенец. Няма ги спусканията от Витоша, или пък постоянното оглеждане и ослушване по софийските улици в опит да не те прегазят точно когато най-малко очакваш. Тук си имат велоалеи навсякъде и те не вървят по тротоарите, имат си светофари за велосипедите, дори на места потока се дели на две колони – завиващи и отиващи направо, има дори зелена вълна за велосипеди. Пешеходците си знаят много добре, че не трябва да стоят на велоалеите, както не трябва да стоят на уличното платно, велосипедистите пък пазят пешеходците и винаги дават сигнал ако ще спират, намалят или завиват, а колите се оглеждат за всички и внимават постоянно, защото дори и със светлоотражатели и сигнални лампи, един велосипед пак си е ужасно незабележим.

Потъналите в каналите велосипеди не са никак рядка гледка

Продуктов дизайн за паркомясто на велосипед с кош в Дизайн центъра

И паркинги за велосипеди има навсякъде, при това в разнообразни варианти, подредби и дизайн. А хората карат постоянно – в дъжд, в сняг, във виелица, велосипедите са навсякъде. Създадени са дори национални и регионални велосипедни маршрути, покриващи общо над 10 000 км дължина. Стандартната ширина на велоалеите е 2,2, но новите са дори по 2,5 – 2,8 м за да позволят преминаването и на трети велосипед. Хората говорят по телефона, слушат музика, говорят помежду си, държат се за ръце, пият, пушат, карат се, все на колелетата. Веднъж дори видях жена в напреднала бременност с високи токове на колело. Виждала съм влюбена двойка насред улицата да се целуват придържайки всеки своето колело, виждала съм по-голямо момче да дърпа по-малко момче по наклон, за да се придвижат по-бързо, виждала съм големи компании да заемат цялата улица, или баща да обяснява на дъщеричката си как да спира на светофарите.

Любимият ми велосипед по улиците на Копенхаген – чопърът на датските велосипеди. Няколко дни по-късно го видях в движение и собственикът не беше брадясал чичко с бирено шкембе, а съвсем младо и слабичко момче с миловидно лице.

Единият от двата ми любими експоната от изложбата в Градския музей – с такова нещо местните пънкари си устройват нещо като рицарски турнири с копия. Много ми се иска да попадна на такова нещо, но не е от събитията, които се обявяват в интернет

Съответно и колелетата са всякакви и имат какви ли не украси и допълнителни приспособления. В copenhagencyclechic.com даже са направили страхотна подборка по въпроса. В момента в Градския музей тече страхотна изложба за историята на копенхагенската вело-култура и значението на копенхагенизирането, а в Дизайн центъра са изложени различни произведения на продуктовия дизайн, свързани с велосипедите. Постоянно се организират и разнообразни събития, свързани с тях, тук просто всичко е свързано с велосипеди.

Товавен велосипед пред Датския архитектурен център

Честичко се случва някое колело да премине незабелязано от едни ръце в други, особено на чуждестранните студенти, но пък тук и якетата и ръкавиците постоянно си менят собствениците и затова хората са свикнали да не се оплакват много. Последното дори си има почитатели във фейсбук вече – групата The lost gloves of Copenhagen, макар че със стоплянето на времето загубените по улицата ръкавици драстично намаляха.

Съвсем нов дизайн от магазина на Дизайн центъра. Томас го пробва и каза, че е прекалено повратлив, но страшно удобен

Най-любимият ми експонат от изложбата в Градския музей

Покрай цялото това словоизлияние за копенхагенските колелета реших да илюстрирам текста с най-разнообразни колелета, които успях да заснема докато се разхождам из града. На последно място можете да видите и моето, все пак вече и аз съм част от това. Гумите са три пъти по-тънки от тези на софийското ми колело, но пък то самото тежи съвсем малко и мога да си го пренасям навсякъде без дори да се замислям. Имам си скорости, които почти не ползвам, защото навсякъде е все едно и също – равно, вече се усъвършенствам и в преднасянето на багажи и падането само пред познати Още няколко вида колелета могат да се видят и в другия ми блог – An’s walk in Copenhagen.

И моето малко синьо-зелено колело на фона на най-интересната малка русалка от новите статуи на Копенхаген