Филмът започва с намирането на Копието на съдбата и пърият кадър представя възможно по-апокалиптична картина, включваща разрушена църква, стърчащи самотно бетонни кръстове и местополежие, което в Щатите се свързва с другото, различното, лошото. Обърнете внимание как възкръсването се случва точно под кръстовете, първия от които почти паднал вече.

Искаше ми се да имам и няколко кадъра от самоубийството, защото сцената е много съществена, но някак не можах да намеря видео в youtube точно от тази част на филма. Вероятно съм го пропуснала някъде, но пък имаме почти същата сцена в края на филма, така че не е голям проблем. Впрочем ето и линк към една от частите, откъдето всъщност свалих и кадрите.

Следващата сцена се развива на път към жилището на обладаното от демон момиче. Започва с черния надпис Angel city на задната врата на колата, много детайлно проследяване на съдбата на един фас от съвсем необикновен ъгъл (гледан откъм земята), след това гледната точка рязко се променя и вече е много високо горе. Всъщност в целия филм камерата доста често се намира високо горе и като цяло създава усещането за някакво наблюдение от друго място (небето да кажем). Убийствено точно симетрично подредените кадри продължават с все сила, при това и с още по-дълбока перспектива.

Следващите няколко кадъра са от различни сцени, но проследяват честичко появяващите се кръстове из филма. Това са само някои от тях. В четвъртия кадър тримата са наредени по начин, който да напомня за светата троица, само че на червен фон (който по принцип свързвам с ада, но тук ада определено е малко по-жълтеникав), нищо не пречи обаче да се изтълкува и като напомняне за това, което им предстои, да, и освен това Час носи шапка с бели страници, които малко наподобяват рога. Точно този детайл не мога да съм сигурна дали е направен съзнателно, но си струва да му се обърне внимание

В следващата сцена Анджела (обърнахте ли внимание на името?) отива в отвъдното. Отново имаме неестествено висока гледна точка, капка вода, която създава внушението за спряло време, въпреки че не сме я последвали в Ада, и връщането, придружено с разбиване на ваната и множество вода навсякъде, която символизира възкръсването й от отвъдното.

Следващата сцена, а донякъде и тази по-горе силно ми напомнят във визуално отношение работите на Бил Виола, особено Ангелът на хилядолетието и Преминаването (The Crossing). Последното е от 1996 г., така че не е изключено да е повлиял малко . В сайта на Виола трудно се намира каквото и да е, затова ви предлагам един поглед към гугъл-изображения.

За довиждане – сцена на самоубийство, или по-точно казано – на саможертва:

П.п.: Ако не е било твърде скучно, по-нататък ще ви занимая с двама български оператори, които също имат какво да покажат. За съжаление не можах да намеря имената на операторите в „Константин“.

]]> http://www.bgshamani.net/razkaz-v-kartinki-constantine/feed/ 0 http://www.bgshamani.net/into-the-wild-%d0%b2-%d0%bf%d1%83%d1%81%d1%82%d0%be%d1%88%d1%82%d0%b0/ http://www.bgshamani.net/into-the-wild-%d0%b2-%d0%bf%d1%83%d1%81%d1%82%d0%be%d1%88%d1%82%d0%b0/#comments Wed, 02 Jun 2010 07:06:01 +0000 shamans http://www.bgshamani.net/?p=2671 Наслада се открива сред непреходимите гори,

Екстаз се спотайва край самотния бряг,

Тайно общество се крие отвъд морето и неговия рев,

Не обичам човека по-малко, но природата повече…

Лорд Байрон

„Две години бродеше. Без телефон, без запаси,

нито дори цигари. Върховна свобода.

Човек на крайностите, чийто дом е пътят.

И ето че след две години обикаляне,

идва финалното приключение.

Решаващата битка за заличаването

на грешната вътрешност

и приключването на духовната революция.

За да не бъде повече никога отравян,

той отлита и остава сам,

за да бъде изгубен в пустошта.“

Александър Супертрамп (Суперскитникът), май 1992

Женски филм и женска книга, откъдето и да погледнеш, ако става дума за първата част. Не случайно режисьорът е жена, не случайно авторът на книгата е жена. Една любовна история, вечния сюжет за невъзможната любов, за силния мъж и абсолютно безпомощната крехка, чуплива и болезнено чувствителна жена, която може да предложи единствено любовта си и непрекъснато се нуждае от спасяване. Нямам нищо против такива истории, макар  някой път да ми идват в повечко – не харесвам абсолютно безпомощните героини предполагам. И тук такива сюжети са малко в повече, обаче никак не възроптях, признавам. Макар и прекалено мелодраматична историята на места, няма как да не призная, че се наслаждавах на всичките тези бавно сменящи се близки кадри на разни симпатични вампири, надвесили се хищническо-защитно над любимата си, вечно развълнувани в борбата си да устоят на „личния си хероин“, на симпатичните дългокоси индиански тинейджъри и опасни вампири-търсачи. Искам да кажа, че съм ужасно доволна, че режисьорката е жена, защото ако беше обратното, надали и вампирите и върколаците щяха да бъдат толкова привлекателни, или пък любовните сцени толкова красиви.  И със сигурност главната героиня щеше да изглежда доста по-секси и мъжемелачка или нещо подобно, докато Бела във филма си е направо безлична и дори малко скучна, което е идеална комбинация, защото предоставя възможност на редица тинехджърки с проблеми със самочувствието без проблем да се поставят на нейно място. Не мога да преценя дали актрисата играе така по принцип (което ми се вижда малко вероятно, но не съм я гледала в друг филм), или пък идеята е после да се види много по-ясно разликата между Бела-човекът и Бела-вампирът, но ще почакам да видя и следващите филми, за да преценя.

Честно казано, съмнявам се първата книга и първият филм изобщо да допаднат особено много на мъжката публика. Предполагам, че втората част, с появата на върколаците (или по-скоро преобразяващите се тинейджъри) е малко по-наситена с напрежение и интересни моменти. Мен лично ме спечели борбата между двете абсолютни противоположности – вечно студеният, твърд като скала, мъченически настроен, постоянно опитващ се да се контролира стогодишен вампир Едуард, и горещият, темпераментен, весел тинейджър, на когото необмислените младежки постъпки никак не са чужди. Самосъжалението на вампира дори на места ми се видя прекалено мелодраматично, но като цяло в тези книги всичко е прекалено, така че на фона на всичко останало всъщност не прави чак толкова впечатление. По някое време започвате да се чудите какъв му е проклетия късмет на това момиче постоянно да виси по болници или да е гипсирана и най-вече тъкмо отървала се от един вампир, да попадне на върколак, който също й казва, че е по-безопасно да стои далеч от него. Двете истории започват доста да си приличат, а и след като Джейкъб се превръща във върколак започва да се държи по абсолютно същия защитнически начин като съперника си. На мен ми идва в повече да се чудя какво толкова има в тази героиня, та целия сват да се върти около нея, при това в цели три книги под ред. Добре, че в четвъртата нещата малко се променят. Единствено като се превръща във вампирка вече има нещо уникално, което би могло да определи действието на останалите спрямо нея, но тогава вече тя е защитник, а не защитавана.

И все пак трябва да отбележа, че  през цялото време върколакът е много по-симпатичен герой от вампира. И начина по който са описани отношенията им с Бела, името с което го нарича – „нейното лично слънце“, топлината му, това че й действа добре, за разлика от вампира-вегетарианец, това че я спасява от премръзване на няколко пъти, нещо което Едуард не може да направи, дори и целувката, която си открадва, всичко навежда на мисълта, че в крайна сметка мазохистично настроената девойка може и да направи правилния избор за бъдещето си… Само временно разбира се

Останах малко разочарована от развитието всъщност – нещата се подредиха прекалено добре за всички, дори и за страдащият неимоверно много дотогава Джейкъб, които нямаше представа как ще прекара остатъка от живота си. Прекалено бързо му намериха заместител на Бела, и той почти изцяло изпадна от действието и от мислите й. Което може напълно да се обясни с преобразяването й всъщност. Все пак добрият край си е винаги хубаво нещо, защото те оставя отпимистично настроен, а и последната книга е доста наситена с действие, така че би могла да зарадва дори и мъжка публика (е може би не чак много порастнала мъжка публика). И все пак бих се радвала ако краят не е чак толкова прекрасен и сапунен.

Няма как да не отбележа схемата на разработване на сюжета, която е едно към едно с използваната и от Лоис Макмастър Бюджолд схема за написването на последната й поредица – „Споделящият нож“, която започва с историята на влюбването на една много нуждаеща се от спасяване беззащитна тинейджърка от кален в битки 40 и нещо годишен еднорък преследвач на злини, който също се дърпа в началото, но после се оженва за нея, след което започват аналогичните истории за препятствия и опасности, които трябва да бъдат преодоляни, както и събирането на едно голямо и страшно разнородно семейство (само че там не са вампири и върколаци, а обикновени миролюбиви земеделци с военизирани езерняци). Липсва само втория обожател, но пък трябва да има и разнообразие, нали И в крайна сметка след множеството опастности и препятствия, всички намират спокойствие и заживяват щастливо от тук нататък.

В крайна сметка трябва да обобщя, че въпреки всички кусури, които намирам, книгите и филмите ми доставиха голямо удоволствие, и аз лично нямам нищо против използването на вече проверени сюжетни схеми, но ги споменавам, защото все пак трябва да се обръща внимание на тези неща. Това е като да кажем, че всички романи на Джоан Харис или на Дан Браун са различни. Е, може и да разказват за много разнообразни неща, но всеки от тях си е съставил една доста изгладена и проверена схема, по която пише и точно затова са толкова успешни. Това никак не намалява удоволствието ми да ги чета, само гледам на не чета повече от два романа един след друг на един и същ автор Точно по тази причина и Стефани Майър стана толкова известна.

Публикувам и връзка към официалния youtube канал на Twilight, където могат да се видят трейлърите на трите филма, както и някои интересни допълнителни материали. Намерих също и един блог с доста информация за филма (снимките, които съм сложила са от там) – Sepphora.

Оказа се също, че има и български „Здрач“ портал, както е блог с фен-фикшън, посветен на „Здрач“, пълен с истории, чиито герои спокойно могат да са и съвсем други, но все пак е занимателен.

„Сделката на доктор Парнасъс“ или ще ви се стори невероятен, или ужасно тъп. И в двата случая обаче, ще бъде истински пропуск да не гледате последния филм на Хийт Лиджър. Особено ако освен него, там играят и Джони Деп, Джъд Лоу и Колин Фароу. Трябва да ви кажа, че макар да съм абсолютно убедена, че Лиджър щеше да си изиграе цялата роля великолепно, все пак ми беше страшно интересно да сравнявам играта на четиримата актьори. Получило се е невероятно, на моменти наистина имах трудности да разпозная кой кой е. Джони Деп и Хийт Лиджър са с абсолютно еднакви усмивки и дори Джъд Лоу я наподобява. Не говоря за външния вид. Само Колин Фароу не наподобява толкова другите, но имам чувството, че това е направено нарочно – най-вече заради това, че последния път героят вече е доста различен.

Всъщност във филма имаше доста забавни моменти, а Пърси ми стана любимец (да не споменавам и мистър Ник), но в никакъв случай не мога да нарека филма „фентъзи комедия“ както се шири из резюметата по кино-сайтовете в момента. Не ми се вижда да е фентъзи. Няма вещици, дракони и герои с мечове. Не е и комедия, защото комедията просто забавлява. А това три дена след прожекцията те човърка, защото не си съвсем сигурен дали си разбрал всичко. Не е и някаква психиделистична история, защото има толкова смисъл, че няма накъде и при това без да си се напушил. Не знам дали помните „Приключенията на барон Мюнхаузен“ (аз лично съм го гледала 5-6 години след като е направен), но ако сте, този филм няма да ви изненада. Само че поставя нещата на километри по-високо. Това по-скоро е нещо средно между „Кралят на рибарите“ и „Приключенията на барон Мюнхаузен“. Не ме питайте защо, ако сте гледали, вече знаете, ако не сте – ще разберете

Според някои приятели на режисьора, филмът е правен по реални случки от неговия живот. На мен по-скоро ми се струва правен по реални чувства и преживявания, които е имал, не точно по някакви определени прозаични случки. Тук граница между реланост и фантазия няма, те са си съвсем тясно свързани помежду си и си влияят една на друга. Ето какво казва Гилиъм относно филма:

Всъщстност това, което направи филма са силните персонажи. Има го разбира се вечният професор Плъмър, който и тук изглежда по-мъдър от вечността и в същото време по-непрокопсан и от най-големия просяк, а будната му съвест и трезва мисъл е едно джудже, което не се смята за такова, сякаш разумът не вирее добре на високо

Да не забравяме и мистър Ник, или дяволът или поне някаква негова репрезентация, the gamblin’ man, обожаващ да се обзалага, да залага заради самата игра, а не заради печалбата, за удоволствието от залагането, изкусителят, който подвежда Парнасъс по дългия път към безсмъртието, но и към загубата на дъщеря му.

Хийт Лиджър или Тони или Обесеният: обесеният е странен персонаж открай време. Във филма Парнасъс си играе дълго с картите и затова няма как да не ви кажа какво е значението на картата на Обесения в таро. Става дума за жертва, независимо дали доброволна или насилствена, лишаване от нещо ценно, безсилие, примирение със съдбата, но и преобръщане на гледната точка и загуба на опорна точка. Това, разбира се, не са целият спектър от значения на картата, но мисля, че дават точна представа и определено до едно се случват на доктора. А и, не съм спец по таро Между другото, изображението на Обесения в Таро произлиза от изображението на скандинавския Один, който дал едното си око и се провесил обесен за единия крак от световното дърво, за да получи знание. Знанието обаче е доста неприятна работа, „защото който трупа знания трупа тъга“ казва Еклсесиаст (цитирам по памет, така че може и да не е точно), така че още не мога да си обясня добре този персонаж. Започва с това, че си е загубил паметта, после се оказва, че значе много добре кой е, докато не влиза в Имажинариума и не вижда друго лице, после пак е сигурен в себе си, но пък се появяват руснаците, след това им се изплъзва, но стъпалата се счупват, защото не е направил правилния избор, после вече изглежда е наясно какво трябва да направи и е сигурен, че ще успее да управлява мечтите си, но се оказва, че отново е сбъркал и отново се оказва изправен пред бесилото, макар и там, където би трябвало да е правилният избор. Той през цялото време се опитва да направи правилния избор, а в крайна сметка се проваля.

Парнасъс в същото време постоянно взема тежки решения, които му костват много, но не се лута из тях в търсене на идеалното решение. Антон пък има само един път – да спечели Валентина, който всъщност е абсолютно праволинеен и не го изправя пред избор. Напротив, той влияе, или по-скоро се опитва да влияе на избора на другите – моли Валентина да избягат, хвърля насила една жена през огледалото, внася в измисления свят истинския вестник със статията за Тони. Той няма избор, ролята му е да влияе на избора на другите.

Валентина от друга страна има избор, но постоянно отказва да го направи. Тя е точно това, от което се боим, защото в реалността отказът да направиш избор обикновено води до по-лоши последствия. А тя се прави точно това – иска да избяга, но не го прави, защото не е научила края на историята, влиза с Тони в измисления свят и го убеждава да оставят лодката да ги носи по течението, озовава се пред вратите на мистър Ник, но вместо да избере, той я понася в танц и тя попада точно в тази, през която е искала да мине отначало (тази на мистър Ник), но по силата на инерцията от танца, а не защото така е решила. И точно тези нейни откази да решава всъщност я до веждат до осъществяването на мечтата й, докато останалите нямат този нейн късмет.

——-

Има нещо странно в цялата работа около смъртта на Хийт Лиджър, което ме гложди. От известно време насам имам чувството, че някои хора предусещат, или поне психиката им се настройва за смъртта. Или може би несъзнателно я предизвикват по някакъв начин. Разбра се вече, че не се е самоубил, но това не значи, че няма вероятност да е бил депресиран. Всъщност когато гледаш нещата после, можеш да интерпретираш някои факти както си решиш, дори и да са нямали този смисъл преди, но все пак ми се искаше да го спомена. И така, малко преди да почине, Лиджър е работил е върху образа на въпросния Тони, върху Жокера и онзи ужасяващ клип с китовете, които преследват и убиват кърваво хората в океаните на не помня коя група… При това клипът си е лично негово творение, а ролята на Тони всъщност той си я избира и пита Гилиам дали може да я изиграе. За образа на Жокера също се говореше, че е вложил много в ролята и сам е доизмислил някои детайли. Актьорите често трябва да влязат изцяло в образа, за да могат да го изиграят добре. Много отрицателни и черни образи са му се събрали на едно място. Дали е защото, се е обвинявал в нещо или просто защото подсъзнанието му е казвало, че времето му изтича, никой няма да разбере… Ето няколко думи за него от Гилиъм и от Джони Деп от интервюта:

Are there any cut scenes with Heath that we didn’t see and may see on the DVD?

Gilliam: It’s all there. Nothing is thrown away, every bit is in there. For him to die when he did, it’s like, how could you do it so tidily, I don’t know what other word to use. He didn’t destroy the film. He somehow got all the important work of his done and then died. It’s still a very strange experience that I haven’t completely sorted out in my head.

от: http://imaginariumofdrparnassus.com/blog/2010/01/09/how-much-of-dr-parnassus-changed-after-ledgers-death/

-

Gilliam said in retrospect about the first transition from Ledger to Depp in the film:

„He’s extraordinary. That’s why I put Johnny in first position [of the three new Tonys], because number one, he was going to be the most difficult to get any time with, and number two, I just thought if it works with the transition to Johnny and if the audience goes for it, they’ll follow the next two. And that’s exactly how it works. [...] That’s what’s funny, when Johnny appears so many people think it’s Heath! And it’s a trick: Johnny’s not doing anything. He looks like Johnny. [...]

„[During the initial shoot] Heath was on stage and the Russians are appearing, and he was behaving in a very funny way, he was moving around, and I said, ‘Heath, I know what you’re doing.’ He said, ‘What are you talking about?’ ‘You’re doing Johnny Depp, aren’t you?’ And can you believe, that helps this transition [when Ledger enters the mirror and becomes Depp]. This was not intended!“

от уикипедия: http://en.wikipedia.org/wiki/The_Imaginarium_of_Doctor_Parnassus

——-

Ето и още малко снимки: http://imaginarium-doctor-parnassus-trailer.blogspot.com/

Avatar - the movie

„Аватар“ не е точно това, което рекламират. Не е нещо невиждано, както се опитват да ни убедят, за да отидем всички да го гледаме на кино. Обаче докарва много неща, които досега само са опитвани или правени не много често до съвършенство. Толкин създава елфическа граматика за своята Средна земя, Джеймс Камерън го прави (или по-скоро намира кой да го направи) за Пандора. Камерън прави първият наистина специално сниман в 3D филм. Ако сте фен на 3D-то, знаете че повечето филмчета досега не се отличаваха с кой знае какъв сюжет и режисура, или пък са анимации. И да, Камерън е взел от тук от там идеи за филма си. Даже и заглавието не е единствено (аз лично попаднах на една детска анимация, която са давали по Диема Фамили, и на един сингапурски филм от 2004-та. Името на планетата никак не е ново – мога да ви намеря много планети Пандора, най-прясно станалата известна (отново) е тази на братя Стругацки; Сигорни Уивър си е пак Рипли, нищо че тоя път пришълците са всъщност хората; има летящи острови; има групово съзнание; има нашествие и любовна история в стил Покахонтас; хората са се превърнали в пришълци (ами крайно време беше някой да се сети за завладяването на Америка); има и спасяване на света, при това от чужд (как ли не се учудвам, напомнете ми да пиша някой път за „чуждия“!  Може да го обвиняват в плагиатство, но аз лично се сетих за пет-шест фантастични романа, на които ми напомниха отделни части от филма. Не защото ги е чел и взел нещо конкретно от тях, а защото развива идеи, които отдавна си витаят из фантстичните среди. А че е взел мот-а-мо планетата на Стругацки няма да коментирам. Самият Камерън признава, че се е повлиял много от два филма, които не съм гледала, The Emerald Forest и At Play in the Fields of the Lord,  както и Танцуващият с вълци, тук няма да обяснявам защо . Пандора на Стругацки или на Камерън, важното е, че режисьорът е доразвил всички тези идеи до невъзможни висоти, само както той си знае.

Аватар всъщност е инкарнацията на божество. В началото е имала значение на „преминаване надолу“. Използвала се е за назоваване на божества, а малко по-късно се използва само за превъплъщенията на Вишну. Днес по-скоро я употребяваме за всякаквите картинки, които използваме вместо снимка в интернет, наследство от времето, когато всеки беше анонимен (и май нямаше кой знае колко блогове).

И така – имаме си едно божество. Един чужд човек, един войн, един сакат, който получава възможност да проходи, един слепец, който проглежда. Как да не се зарадваш на такъв персонаж? Как да не се почустваш като него, когато обяснява, че вече не може да разпознае кое е истинкия свят, като казва, че онова навън, където не е той, а само съзнанието му, вече му се вижда реалното, а другата сива действителност вече е загубила всичкия си цвят, който я прави реална? Ето тук си спомням как четях Михаел Енде и си припомнях собствените сънища и се чудех дали някога съм сънувала, че съм пеперуда…

Всъщност не ми харесва, че се говори само за това колко реалистични били сцените, с каква техника е сниман филма, колко пари е струвало заснемането. Не това ме впечатли.

Впечатли ме невероятната красота на планетата. Пейзажът, който по всякакъв начин навяваше някаква радост и наслада от пищността на природата. Харесаха ми хилядите светлинки, които освен това се оказаха и почти свещени. Харесаха ми ярките цветове и насладата, с която Джейк тръгна да бяга из гората. Хареса ми оргомното дърво и ролята, която играеше за целия народ на Нейтири.

I see you!

Хареса ми дилемата на Джейк в началото на филма – дали да поеме ролята на починалия си брат, който е бил съвсем различен от него.

Хареса ми любовта, с която Грейс открива огромния организъм, който е самата планета.

Хареса ми това, че филмът насажда на масовия зрител (тоест на няколко милярда души на тази планета), че не би трябвало да се превръщаме в нашественици без оглед на последствията. Ето такава масова култура нямам нищо против да има.

Хареса ми и идеята да вмъкнат инициационен обред, и най-вече това, че главният герой трябваше да се докаже преди да ги поведе в битка. Особено ми хареса че хвана червения дракон, макар че бих се радвала ако бяха показали как стана това.

Хареса ми как говореха помежду си на’ви-те, как се виждат. Как приемат хората за деца. Как имат могат да си разменят общи спомени, как смятат всичко живо за свещено…

Революционното в този филм не е в невижданите специални ефекти, нито в новата технология, която е използвана за заснемането му. Революционното е, че за първи път касов (и съответно повсеместно известен, хипнотизиращ и влияещ по разнообразни начини) става филм, в който човечеството не се бори срещу капризните стихии, заплашващи да го унищожат, или срещу чудовища от други планети, решили да направят същото, а самото човечество се е превърнало в тези същите извънземни, които познаваме от Война на световете например. Макар и с много битки, този филм говори за мир, за хармония, за любов към всичко живо. И ни показва невероятно жестокия контраст с нашата действителност. Той учи, учи както никой преди него и ето защо ме изпълва с ентусиазъм и спокойствие за бъдещето.

————————————————–

Разни ревюта, на които попаднах:

На гледал предварителната 15-минутна прожекция: тук (на мен ми достави удоволствие да прочета какво е разбрал и какво не и какво му е харесло и какво не)

Едно от най-добрите ревюта на филм, което съм чела в скоро време: тук (може би защото се оказа, че повтаря някои от моите мисли?)

Едно ревю, което казва всичко в няколко изречения (за разлика от мен), прочетете го задължително: тук

Ако вече знаете елфически, предлагам ви да продължите с научаването на на’ви от тук. Има си граматика, правила на произношение (не че това лесно се произнася), както и речник разбира се

А ето и прекрасна енциклопедия за всичко на Пандора: тук.