Джоан Харис ми беше много любим писател преди няколко години. Попивах всичките й книги на момента, в който ги превеждаха и ги четях с огромно удоволствие – бавно и с наслада. Можете да се досетите защо – не че книгите й имат много оригиналнни истории, но езикът, на който ги разказва, тези невероятно красиви описания, мистичната атмосфера, която създава, всичко това ме е омагьосвало независимо, че след третата вече бях способна да позная какво точно ще се случи накрая.

Така че останах страшно доволна, когато миналата седмица попаднах в една книжарница на новата й книга – „Рунически знаци“, точно след като съм се върнала от страната на викингите и съм прекарала три месеца ровене из Едата и четене на истории за Один . Малко странно ми се видя, но се зарадвах. За тези, които нямат търпение, мога направо да кажа, че книжката е интересна, приятна за четене и увлекателна, така че спокойно могат да я прочетат.

Обаче! Обаче изобщо не е на Джоан Харис. Или поне не тази, която знаем от „Шоколад“ или от „Къпиново вино“. Лично аз имам чувството, че понеже се е изчерпала с предишните истории, сега е обърнала компаса към фентъзито и е започнала да пише като по учебник – започвайки с картата, с идилията, с която започва всяко фентъзи, с нарушаването й, с това че главния герой се оказва не обикновено селянче, а от знатен род и т. н. Всичко това подплатено с малко интриги и малко описания на руни и магии, които се правят с тях и това е. Нито героите са описани толкова задълбочено, нито атмосферата, нито света, който описва е толкова плътен и реален, колкото в предишните й книги. А представете си какъв шедьовър може да се получи от съчетанието на изказа й, познат ни от предишните й книги, съчетан с най-подходящия за развихряне на фантазията жанр! Предполагам обаче следващата пак ще е в този жанр и тогава вече се надявам да прочета точно това, което очаквам.

• Recommend on Facebook
• Tumblr it
• Tweet about it
• Subscribe to the comments on this post

Няма как да не отбележа, че днес е рождения ден на Андерсен. От два месеца се разхождам по стъпките му и виждам същите места, които и той е виждал, живея в Амагер (първата му книга е „Пътешествие пеша от канала Холмен до източната част на Амагер“), всеки ден виждам лебеди и си представям грозното патенце, заобиколена съм от отправили тъжен поглед към морето русалки, постоянно се удивлявам на прекрасните магазини за цветя и понякога наистина вярвам на историята за цветята на малката Ида. През февруари беше много лесно и да си представя Снежната кралица, особено когато се извиеше този така характерен тукашен вятър и понесеше сняг навсякъде. Понякога разбирам и защото са толкова тъжни, друг път не. Знам, че Андерсен е пътувал наистина много, но някак всичките му приказки (признавам, чела съм само приказките) са неотменно северни, навяват някаква студенина и тъга, дори и тези, които не завършват трагично, която трудно може да се открие в Италия, Малта или Гърция струва ми се.

Една от любимите ми книжки като малка е наследство още от детството на майка ми и представлява сборник с прекрасни илюстрации от Марайа (между другото, препоръчвам ви сайта detstvoto.com) с няколко приказки от Андерсен – Цветята на малката Ида, Дивите лебеди, която ми беше любима, Храбрият оловен войник и др. Усещането беше наистина магическо, когато я отварях. Макар че тези приказки винаги са ме натъжавали. Никога не съм смятала, че това са детски приказки, нямат нищо общо с Трите прасенца например, или с веселите руски приказки за лисицата и жеравът, или пък с нашите истории за тримата братя и златната ябълка. Все още не мога да си обясня защо продължават да настояват, че той е автор на приказки за деца. В курса ми по датска култура преподавателят всъщност нарече това хитър търговски ход от страна на Андерсен, защото по този начин е успявал да продава историите си като към края на всяка приказка е добавял едно морално напътствие към децата. Може би е прав, но пък останах учудена колко много от чуждестранните студенти, които посещават курса не знаеха истинската история за малката русалка, а само версията на Дисни, която е много далеч от Андерсен, разбира се.

“Every man’s life is a fairy tale written by God’s fingers”

Hans Christian Andersen

Гугъл също ме изненадаха приятно днес с няколко прекрасни лога с илюстрации към приказките на Андерсен (започвам да се пристрастявам към събарнето на лога на Гугъл, ужас, глобализацията в действие! а помня как едно време глобализация беше мръсна дума):

Днес намерих една интересна статия за Андерсен в pravoslavie.bg относно вярата и религиозните му убеждения, която ви препоръчвам да прочетете. Ако ви се четат приказки на английски пък и предлагам този линк, където са публикувани всички негови приказки с оригиналните рисунки към тях. Датчаните са направили и един проект за изследване на наследството на Андерсен, който може да се види на тази страница, но сайтът е особено труден за ориентация, а английските текстове се намират само ако имате късмет.

Коя приказка на Андерсен ви е любимата? Моята е Дивите лебеди.

• Recommend on Facebook
• Tumblr it
• Tweet about it
• Subscribe to the comments on this post