Джоан Харис ми беше много любим писател преди няколко години. Попивах всичките й книги на момента, в който ги превеждаха и ги четях с огромно удоволствие – бавно и с наслада. Можете да се досетите защо – не че книгите й имат много оригиналнни истории, но езикът, на който ги разказва, тези невероятно красиви описания, мистичната атмосфера, която създава, всичко това ме е омагьосвало независимо, че след третата вече бях способна да позная какво точно ще се случи накрая.

Така че останах страшно доволна, когато миналата седмица попаднах в една книжарница на новата й книга – „Рунически знаци“, точно след като съм се върнала от страната на викингите и съм прекарала три месеца ровене из Едата и четене на истории за Один . Малко странно ми се видя, но се зарадвах. За тези, които нямат търпение, мога направо да кажа, че книжката е интересна, приятна за четене и увлекателна, така че спокойно могат да я прочетат.

Обаче! Обаче изобщо не е на Джоан Харис. Или поне не тази, която знаем от „Шоколад“ или от „Къпиново вино“. Лично аз имам чувството, че понеже се е изчерпала с предишните истории, сега е обърнала компаса към фентъзито и е започнала да пише като по учебник – започвайки с картата, с идилията, с която започва всяко фентъзи, с нарушаването й, с това че главния герой се оказва не обикновено селянче, а от знатен род и т. н. Всичко това подплатено с малко интриги и малко описания на руни и магии, които се правят с тях и това е. Нито героите са описани толкова задълбочено, нито атмосферата, нито света, който описва е толкова плътен и реален, колкото в предишните й книги. А представете си какъв шедьовър може да се получи от съчетанието на изказа й, познат ни от предишните й книги, съчетан с най-подходящия за развихряне на фантазията жанр! Предполагам обаче следващата пак ще е в този жанр и тогава вече се надявам да прочета точно това, което очаквам.

Другото, което ме изненада е, че хората не са чували за Булгаков, Екзюпери и Маркес? Добре, Маркес не се учи в училище, но „Малкият принц“ и „Майсторът и Маргарита“ си бяха много важни (може би затова от 17-годишна не съм чела „Малкия принц“, бях развила истинска непоносимост към тази книжка). Иначе ги разбирам много добре хората, като казват, че купуването на книги е лукс. И как да не ги разбирам, като давам повече пари за книги, отколкото за дрехи и за храна взети заедно и след това хем се чудя защо пак съм останала без пари, хем нямам място вече по библиотечките вкъщи. А мен даже не ми позволяваха много много да чета като малка да не съм си разваляла очите (е направих го, така че може би просто някой трябваше да ме научи как да чета без да ги преуморявам), докато всичките ми приятели им правеха списък с книги и следобед имаха определени часове, в които да ги четат, а те клинчеха при всяка възможност. Това с насърчаването е нож с две остриета: Моля, не карайте децата си да четат насила, така само ще ги откажете завинаги. По-добре ще е ако им покажете колко интересна може да е една книга. И не ги мъчете с нещо дебело и тежко (добре, аз бях изключение, както съм и сега – колкото по-дебело, толкова по-дълго ще е удоволствието от четенето )

Имам един въпрос покрай целите тези размишления – как си избирате кои книги да прочетете? Аз лично най-много обичам просто да мина през някоя книжарница, да се завъртя покрай рафтовете, да видя дали нещо ще ми хване окото, ако не се случи отивам до рафта с фентъзито и проверявам дали има нещо ново, което още не съм чела. Случвало ми се е да си взема книги, защото са ми препоръчани от приятели, но обикновено са точно тези, които съм мислила да чета някой ден, но все съм отлагала, защото съм мислила, че съм намерила нещо по-интересно в този момент. Точно така станах фен на Бернар Вербер например. А четете ли нещо само защото всички останали са го прочели?

Няма как да не отбележа, че днес е рождения ден на Андерсен. От два месеца се разхождам по стъпките му и виждам същите места, които и той е виждал, живея в Амагер (първата му книга е „Пътешествие пеша от канала Холмен до източната част на Амагер“), всеки ден виждам лебеди и си представям грозното патенце, заобиколена съм от отправили тъжен поглед към морето русалки, постоянно се удивлявам на прекрасните магазини за цветя и понякога наистина вярвам на историята за цветята на малката Ида. През февруари беше много лесно и да си представя Снежната кралица, особено когато се извиеше този така характерен тукашен вятър и понесеше сняг навсякъде. Понякога разбирам и защото са толкова тъжни, друг път не. Знам, че Андерсен е пътувал наистина много, но някак всичките му приказки (признавам, чела съм само приказките) са неотменно северни, навяват някаква студенина и тъга, дори и тези, които не завършват трагично, която трудно може да се открие в Италия, Малта или Гърция струва ми се.

Една от любимите ми книжки като малка е наследство още от детството на майка ми и представлява сборник с прекрасни илюстрации от Марайа (между другото, препоръчвам ви сайта detstvoto.com) с няколко приказки от Андерсен – Цветята на малката Ида, Дивите лебеди, която ми беше любима, Храбрият оловен войник и др. Усещането беше наистина магическо, когато я отварях. Макар че тези приказки винаги са ме натъжавали. Никога не съм смятала, че това са детски приказки, нямат нищо общо с Трите прасенца например, или с веселите руски приказки за лисицата и жеравът, или пък с нашите истории за тримата братя и златната ябълка. Все още не мога да си обясня защо продължават да настояват, че той е автор на приказки за деца. В курса ми по датска култура преподавателят всъщност нарече това хитър търговски ход от страна на Андерсен, защото по този начин е успявал да продава историите си като към края на всяка приказка е добавял едно морално напътствие към децата. Може би е прав, но пък останах учудена колко много от чуждестранните студенти, които посещават курса не знаеха истинската история за малката русалка, а само версията на Дисни, която е много далеч от Андерсен, разбира се.

“Every man’s life is a fairy tale written by God’s fingers”

Hans Christian Andersen

Гугъл също ме изненадаха приятно днес с няколко прекрасни лога с илюстрации към приказките на Андерсен (започвам да се пристрастявам към събирането на лога на Гугъл, ужас, глобализацията в действие! а помня как едно време глобализация беше мръсна дума):

Днес намерих една интересна статия за Андерсен в pravoslavie.bg относно вярата и религиозните му убеждения, която ви препоръчвам да прочетете. Ако ви се четат приказки на английски пък и предлагам този линк, където са публикувани всички негови приказки с оригиналните рисунки към тях. Датчаните са направили и един проект за изследване на наследството на Андерсен, който може да се види на тази страница, но сайтът е особено труден за ориентация, а английските текстове се намират само ако имате късмет.

Коя приказка на Андерсен ви е любимата? Моята е Дивите лебеди.

Женски филм и женска книга, откъдето и да погледнеш, ако става дума за първата част. Не случайно режисьорът е жена, не случайно авторът на книгата е жена. Една любовна история, вечния сюжет за невъзможната любов, за силния мъж и абсолютно безпомощната крехка, чуплива и болезнено чувствителна жена, която може да предложи единствено любовта си и непрекъснато се нуждае от спасяване. Нямам нищо против такива истории, макар  някой път да ми идват в повечко – не харесвам абсолютно безпомощните героини предполагам. И тук такива сюжети са малко в повече, обаче никак не възроптях, признавам. Макар и прекалено мелодраматична историята на места, няма как да не призная, че се наслаждавах на всичките тези бавно сменящи се близки кадри на разни симпатични вампири, надвесили се хищническо-защитно над любимата си, вечно развълнувани в борбата си да устоят на „личния си хероин“, на симпатичните дългокоси индиански тинейджъри и опасни вампири-търсачи. Искам да кажа, че съм ужасно доволна, че режисьорката е жена, защото ако беше обратното, надали и вампирите и върколаците щяха да бъдат толкова привлекателни, или пък любовните сцени толкова красиви.  И със сигурност главната героиня щеше да изглежда доста по-секси и мъжемелачка или нещо подобно, докато Бела във филма си е направо безлична и дори малко скучна, което е идеална комбинация, защото предоставя възможност на редица тинехджърки с проблеми със самочувствието без проблем да се поставят на нейно място. Не мога да преценя дали актрисата играе така по принцип (което ми се вижда малко вероятно, но не съм я гледала в друг филм), или пък идеята е после да се види много по-ясно разликата между Бела-човекът и Бела-вампирът, но ще почакам да видя и следващите филми, за да преценя.

Честно казано, съмнявам се първата книга и първият филм изобщо да допаднат особено много на мъжката публика. Предполагам, че втората част, с появата на върколаците (или по-скоро преобразяващите се тинейджъри) е малко по-наситена с напрежение и интересни моменти. Мен лично ме спечели борбата между двете абсолютни противоположности – вечно студеният, твърд като скала, мъченически настроен, постоянно опитващ се да се контролира стогодишен вампир Едуард, и горещият, темпераментен, весел тинейджър, на когото необмислените младежки постъпки никак не са чужди. Самосъжалението на вампира дори на места ми се видя прекалено мелодраматично, но като цяло в тези книги всичко е прекалено, така че на фона на всичко останало всъщност не прави чак толкова впечатление. По някое време започвате да се чудите какъв му е проклетия късмет на това момиче постоянно да виси по болници или да е гипсирана и най-вече тъкмо отървала се от един вампир, да попадне на върколак, който също й казва, че е по-безопасно да стои далеч от него. Двете истории започват доста да си приличат, а и след като Джейкъб се превръща във върколак започва да се държи по абсолютно същия защитнически начин като съперника си. На мен ми идва в повече да се чудя какво толкова има в тази героиня, та целия сват да се върти около нея, при това в цели три книги под ред. Добре, че в четвъртата нещата малко се променят. Единствено като се превръща във вампирка вече има нещо уникално, което би могло да определи действието на останалите спрямо нея, но тогава вече тя е защитник, а не защитавана.

И все пак трябва да отбележа, че  през цялото време върколакът е много по-симпатичен герой от вампира. И начина по който са описани отношенията им с Бела, името с което го нарича – „нейното лично слънце“, топлината му, това че й действа добре, за разлика от вампира-вегетарианец, това че я спасява от премръзване на няколко пъти, нещо което Едуард не може да направи, дори и целувката, която си открадва, всичко навежда на мисълта, че в крайна сметка мазохистично настроената девойка може и да направи правилния избор за бъдещето си… Само временно разбира се

Останах малко разочарована от развитието всъщност – нещата се подредиха прекалено добре за всички, дори и за страдащият неимоверно много дотогава Джейкъб, които нямаше представа как ще прекара остатъка от живота си. Прекалено бързо му намериха заместител на Бела, и той почти изцяло изпадна от действието и от мислите й. Което може напълно да се обясни с преобразяването й всъщност. Все пак добрият край си е винаги хубаво нещо, защото те оставя отпимистично настроен, а и последната книга е доста наситена с действие, така че би могла да зарадва дори и мъжка публика (е може би не чак много порастнала мъжка публика). И все пак бих се радвала ако краят не е чак толкова прекрасен и сапунен.

Няма как да не отбележа схемата на разработване на сюжета, която е едно към едно с използваната и от Лоис Макмастър Бюджолд схема за написването на последната й поредица – „Споделящият нож“, която започва с историята на влюбването на една много нуждаеща се от спасяване беззащитна тинейджърка от кален в битки 40 и нещо годишен еднорък преследвач на злини, който също се дърпа в началото, но после се оженва за нея, след което започват аналогичните истории за препятствия и опасности, които трябва да бъдат преодоляни, както и събирането на едно голямо и страшно разнородно семейство (само че там не са вампири и върколаци, а обикновени миролюбиви земеделци с военизирани езерняци). Липсва само втория обожател, но пък трябва да има и разнообразие, нали И в крайна сметка след множеството опастности и препятствия, всички намират спокойствие и заживяват щастливо от тук нататък.

В крайна сметка трябва да обобщя, че въпреки всички кусури, които намирам, книгите и филмите ми доставиха голямо удоволствие, и аз лично нямам нищо против използването на вече проверени сюжетни схеми, но ги споменавам, защото все пак трябва да се обръща внимание на тези неща. Това е като да кажем, че всички романи на Джоан Харис или на Дан Браун са различни. Е, може и да разказват за много разнообразни неща, но всеки от тях си е съставил една доста изгладена и проверена схема, по която пише и точно затова са толкова успешни. Това никак не намалява удоволствието ми да ги чета, само гледам на не чета повече от два романа един след друг на един и същ автор Точно по тази причина и Стефани Майър стана толкова известна.

Публикувам и връзка към официалния youtube канал на Twilight, където могат да се видят трейлърите на трите филма, както и някои интересни допълнителни материали. Намерих също и един блог с доста информация за филма (снимките, които съм сложила са от там) – Sepphora.

Оказа се също, че има и български „Здрач“ портал, както е блог с фен-фикшън, посветен на „Здрач“, пълен с истории, чиито герои спокойно могат да са и съвсем други, но все пак е занимателен.

Първата книга, която си купих в Копенхаген, всъщност две, са книгите на Карън Милър –   „The Innocent Mage“ и „The Awakened Mage“. харесах си ги заради кориците, а и защото името беше съвсем ново за мен, а все пак изглеждаше интересно. И бях зарязала сума ти недочетени книги в София, трябваше да наваксам с нещо. И макар в началото да тръгна трудно, защото и английският ми искаше малко ошлайфане, не можах да спра да ги чета, докато не завърших последната страница на втората книга.  Не че историята е нещо невиждано, но пък какво от това? Още не мога да разбера защо хората продължават да искат да са изненадани от някоя история, от сценарий, за мен има предизвикателство и в постоянното разнообразие, в невероятно многото варианти, по които може да се разкажат някои почти еднакви истории. Особено тази – за неукият рибар с ужасен характер, седмият син, тръгнал да търси щастие в големия град, който постепенно се издига все повече и в крайна сметка спасява света и разбира се, го променя. Същата стара история за героят, който ще спаси всички.

Но самият герой, характерът му, начинът по който постоянно се опитва да откаже да направи това или онова, начинът по който постоянно недоволства, но в крайна сметка прави точно, това което трябва, независимо на каква цена, начинът му на говорене, който дори аз успях да усетя (една от най-отличителните черти на Ашър е ужасният му акцент. Дори със скъпите дрехи успява да свикне, но не и да си промени говора ; изпитвах истинско удоволствие да чета как постепенно се променя все повече и повече, едно нещо след друго, водещо го в крайна сметка към финалната битка. В повечето истории героят се появява млад и зелен, но обикновено е трудно да проследиш, да усетиш кога точно е се е променил дотолкова че да може да води армии и да се изправя срещу злото без да му мигне окото. А при Ашър може да се проследи всяка поредна стъпка – от решението да отиде в града – с тогавашните му простички мечти, които така и никога не успява да изпълни, през решението да работи за принца, новите дрехи, новите отговорностти, новите проблеми и как все по-лесно се справя с тях, през страхът който изпитва от магията и от това, което го очаква, до финалното му изправяне срещу Морг.

Второто нещо, което ме грабна, са отношенията му с принца – с братът, който никога не е имал. Отначало принцът е учител на Ашър, но и цени невероятната му искреност, която е така необходима на непритежаващият магия принц. После двамата постепенно се превръщат в приятели, в нещо повече от приятели. Ашър все повече започва да помага, да се грижи за принца, да го защитава, докато в един момент буквално си разменят местата и Ашър поема задълженията на Джар, а той отговорността да го защитава. И се проваля разбира се, но пък успява другаде – в крайна сметка успява да даде живота си, вместо този на Ашър, за да бъде спасено кралството Лур. Нещо, което Ашър казва, че никога няма да му прости, а всъщност после той самият моли за прошка.

Героите в книгата са толкова живи, всеки с неговите проблеми, задачи, задължения, с бремето, което трябва да поеме, всеки със своите опасения, страхове и лични битки, с своите победи и загуби.

Разбира се, има си и нещо странно в това поредицата да е само от две книги – на някои места си мислех, че същото това нещо щеше да е много по-добре разгърнато в три книги, но може би прекалявам. Предполагам, че ако ги четях на български нямаше да имам такова чувство, макар действително да има възможност за по-детайлно разбработване на някои моменти. Например последната битка. Потготовката за нея беше бърза, свързана с просто научаване на няколко заклинания, а самата тя ужасно кратка, без кой знае какво действие или нещо необичайно. Но това не е важно. Книгите си заслужават да се прочетат, и не са нещо, което ще се забрави веднага.

Тази седмица ще се отправя в търсене на продължението – Fisherman’s Children – от двете книги „The Prodigal Mage“ и „The Reluctant Mage„.

Две ревюта на „The Innocent Mage“, които може би ще са интересни:

Krystal Larsen

Fantasy Book Critics

Като видях скръбта да пие чаша печал,

извиках й: „Нали е сладка?“. „Ти ме хвана“, отвърна тя, „И провали ми търговията,

как ще продавам печал, щом знаеш,

че таз печал е блаженство?“

Джеляледин Руми (1207 г. – 1273 г.)

Тези дни в Пловдив има фестивал „Цветя на Корана“, посветен на арабската култура

Вчера се занимавах с политики и други ядосващи ме неща толкова време, колкото сигурно иначе отделям за една година, така реших да сменя темата и да напомня, че 13 и 14 януари са дни на Яворов. Не че знаех,  но пък това добър повод да си припомним нещо от творчеството му. По този повод ви поствам едно от първите негови стихотворения, които научих наизуст, и което още си ми е любимо, въпреки че вече не си го спомням толкова добре:

(между другото картинката, която си избрах за илюстрация е на много любим художник – „Демон“ на Врубел)

ДЕМОН

Малко преди Коледа не изтърпях и си купих няколко книжки на Тери Пратчет на английски. Не съм ги чела, а и знам, че скоро няма и да мога да ги прочета на български (феновете знаят защо!). Та така, понеже ми беше новогодишно такова, а Прасоколедата отдавана съм я чела, този път захванах Wintersmith. Много се радвам, защото чак сега започнах да разбирам оригиналните му текстове (сетих се за жалките си опити да чета „Monstrous regiment“ преди има няма 8 години).

Terry Prattchet - корица на книгата Wintersmith

Честно казано, отново си беше истинско удоволствие. Книжката пак е пълна със свежи идеи, не малко закачки и смешки, стари домашни трикове и всеизвестни истини, които обаче придобиват съвсем друг смисъл, когато ги видиш написани черно на бяло.

Не бях чела книга за фрийгълите (които нямам идея как превеждат на български и затова не се и опитвам, но все пак става дума за дребничкия боен народ на феи с посиняла от татуировки кожа, червени коси, шотландски полички и страшно весела реч, сиреч за свободния народ), но ми достави страхотно удоволствие да им се дивя на странната логика, смешния език, расъждения и твърдата убеденост, че щом става дума за тяхната келда (а келда е майката на рода и в случая е 13-годишна вещица на име Tiffany Aching, признавам, чак на средата на книгата се усетих, че името идва от „ache“- болка), всичко, което е лично, е лично и за тях. С две думи – няма нищо ненормално в това да й четат любовните писма например, защото тя си е тяхната келда, нали? и трябва да я пазим все пак

Най-много ще запомня идеята на Баба Вихронрав за историята и как всяка история има свой живот, като пиеса в театъра, така че ако попаднеш в нея, дори и да не си главният актьор, ще трябва да я играеш поне известно време. Така де, историята промененя нещата според собствената си логика, нали!

Изобщо „логичната логика“ и на зимата и на фрийгълите ме кара да се замисля основно как точно си избирам логиката за нещата и дали и аз не следвам понякога такива „логични логики“?

Много ме зарадва и новият представител на котешкия род в света на диска – котенцето Ти, което направо скри шапката на Грибо, а явно и на баба Вихронрав

В следващите седмици ще има още цитати от Wintersmith, вече съм си избрала няколко

Малко материали от нета:

Между другото из нета попаднах на доста интересни неща. Оказа се, че в dir.bg, нещо което много отдавна бях забравила, че съществува, група ентусиасти правят преводи на неиздадените на български книги. Можете да намерите Hat Full of Sky, Unseen Academicals, Going Postal или тук (която смятам да прочета сега) и много други. Поздравления за ентусиазма. Знам, че е страшно трудоемко.

А за хващащите за първи път книга от света на диска, ето и ръководство за поредността на книгите: тук. Знам, че е объркващо, но пък точно това му е интересното

О, да , фен клубът на Тери Пратчет защо още не е написал прилична статия за него в Wikipedia? Предлагам ви английския вариант, защото нашата никак я няма: тук.

Много добра статия в e-vestnik.

Ето и едно интересно интервю на английски, взето малко преди излизането на „Making Money“ – тук.

———————————————

Други книги, за които съм писала:

Бернар Вербер – „Мравките“

Филип Пулман – „Тъмните му материи„

„Бард“ отново ме изненадаха приятно като видях пълното издание на трилогията на Филип Пулман на един рафт в Техномаркет докато търсех някаква джаджа, и съответно си тръгнах с книга, макар и без заветната джаджа.

Прочетох я почти на един дъх, макар че ми отне няколко дни, защото в изданието са събрани и трите книжки от трилогията, а именно „Златният компас”, „Острият кинжал” и „Кехлибареният далекоглед”. Гледала съм филма по „Златният компас” и въпреки, че го гледах с удоволствие, не ми направи кой знае какво впечатление. Дори установих, че не си спомням как точно свършва филма. За сметка на това книгата ми беше много интересна. Както всички фентъзи книжки започва с една идилия, която бързо е нарушена, главният герой (в случая героиня) му се налага да тръгне на път и започват приключенията.

Хареса ми как се развива образът на Лира в различните романи. Отначало си е едно жизнерадостно и весело дете, но постепенно се сблъсква с всякакви ужасии, налага ú се да прави различни трудни избори, родителите й я отблъскват и тя неусетно пораства и започва да мисли по различен начин – съвсем като възрастен, без наистина да е минало толкова време. Самото действие много се променя. Отначало всичко е леко наивно. Да, има лоши, обаче не е кой знае какво, но с течение на времето героите научават все нови и нови неща за Праха и за света, в който живеят, все повече се доближават до същността на нещата и всичко започва да изглежда все по-истинско и по-сериозно, въпреки че всъщност приключенията им става все по-измислени . Хареса ми как накрая Лира и Уил все пак намериха вътрешен покой, въпреки че нещата не се наредиха точно така, както бихме очаквали от края на една детска книга.

Струва ми се, че все по-често в детските книги започват да изчезват изцяло положителните и изцяло отрицателните герои. Майката и бащата на Лира са точно такива – през цялото време изглеждат все по-лоши, коварни, жестоки, а накрая правят толкова голяма жертва и то от обич към нея. И в историите за Хари Потър имаше един ужасно лош персонаж, на който накрая Хари кръсти сина си, защото всъщност се оказа, че не бил точно такъв, какъвто е изглеждал. А преди си имахме една мащеха, някой голям и страшен вълк, вещица и други подобни, които както си изглеждаха лоши, такива и се оказваха. Дали децата усещат тази промяна? Дали им влияе по някакъв начин? Дали сме успели да ги научим за сериозността на избора, който правим?