— shamans

Archive
Без категория

Наскоро реших, че очите ми се уморяват повече от четене на светъл текст на тъмен фон, отколкото обратното, така че реших, въпреки че много си обичам тъмните фонове, да сменя фона на блога от тъмносив на бял. Покрай това ще ми се наложи да си измисля и по-приличен хедър, но засега ето какво се получи след 15 мин. пробване на цветове за текста и драскане с химикалка:

Старият вид
Новият вид
Както се вижда, сложила съм и линк към arhitektura.bg, блог, който чета редовно, както и промених вида на старите връзки към ТрикСтудио (3k Studio) и Postrcrossing, за да с в тон с другите. Сайта на 3k Studio ще е готов всеки момент и изглежда супер, така че ще пиша като го пуснат. А картички не съм пращала толкова отдавна, че чак ме е срам, но това не значи, че няма да си оставя линка към проекта. Права ли съм за смяната на фона?
П. п.: RSS иконата също ще бъде сменена, но понеже пропуснах да я драсна заедно с другите, ще го направя някой друг път, тъкмо може и надписа ShamanS да си направя по-добре.

Popularity: 4% [?]

Read More

Слънчева батерия за всякакви случаи. Край на зареждането на всички джаджи, които използвам от мрежата. Мисля, че ако си набавя такова нещо наистина ще спестя доста енергия!

Popularity: 1% [?]

Read More

Между другото вече съм истински спец по обяснителните записки! Особено когато баща ми ми секне дългите слово излияния и ги подреди в някакъв смислен ред :)

Та имам нужда да нашиша това-онова или поне нещичко различно от обяснителни записки. Спи ми се, но имам още работа, така че блогът този път ще е нещо като средство за отпускане на мозъка чрез насочването му в друго поле на действие… а именно изказване на собствено мнение за щяло и за нещяло :)
Започвам с един много симпатичен проект: Карть на Дискь. Идея само за фенове на Пратчет :) Ако четях в момента някоя от книжките щях да се включа, но разбира се в момента нищичко не се сещам. Можете да проверите и Анкх-Морпорсия вестник, който също е свежа идея, но не може се мери с Картатъ!
После малко рециклирани бижута от Time4Design, които много ми харесаха.
А ето как изгежда логото на Google в морзов код: тук. Най-веселото е, че има и преводач на морзов код. А аз поне десет години се опитвах да науча морзовата азбука наизуст! Ето как се пише SHAMANS с тирета и точки:  … …. .- – .- -. …



Искам да разбера това нещо кога ще го пуснат в масово производство? Писна ми от мишки, но мога да ги понасям вече! Бавна ми е, дразни ме, боли ме ръката от нея, а с таблета е още по-бавно защото дори не хваща винаги както трябва! Искам touch-screen и пригоден за целта интерфейс! И никога повече редактиране на изображения с мишка! Не че ми е ясно как ще се чертае по тоя начин обаче :(
Ето малко и за боклука в София. Ама не днес! Много ме кефи този блог! Изнамирва супер затънтени неща като това с боклука. Кога ще ми хрумне да проуча каква е била систуацията с боклука след Освобождението като е имало къде къде по-важни неща. Обаче то и сега има, а аз пакк гледам дали са минали боклукчиите, че новите още им е трудно да се справят с редовното сметоизвозване…
Мислех и картинка някаква да сложа, за да е по-шаренко, обаче няма! Не знам каква, още не съм оправила фотошопа, и май трябва да се хващам пак за работа. Утре съм решила да си кажа мнението относно едни постове за книгите и относно друг за НБУ. Ако утре не реша, че ще е скучно… Лека нощ!

Popularity: 1% [?]

Read More

За да паркираш на синя зона не е достатъчно да намериш свободно място. И мястото на снимката е свободно, обаче нямаше как да се паркирам точно там. Поне не и с пежото. Сигурно някой смарт ще се събере ама пак ме съмнява. И каква  е логиката стълба да е точно по средата, а не поливин метър по-нататък че да застане на линията? Мястото е точно до спортната палата.

Popularity: 1% [?]

Read More

Една яка игричка, писана от българин доколкото разбрах :) тук

Popularity: 1% [?]

Read More

с лифт за колите, който ги качва на етажа ни – и никакво търсене на място за паркиране вечер след работа… в blog.imotite.com

Popularity: 1% [?]

Read More

Оказа се голяма работа това земетресение. Аз лично почти не го усетих – бяхме на кино в Арена и цялата зала беше достатъчно погълната от действието в новия Бонд, че дори в първия момент почти никой не усети тресенето. Сутринта пък въобще не съм и усетила – все пак спя много дълбоко, а и лягането към 4 часа едва ли е помогнало (аз и взривовете в Челопечене почти не ги усетих).

Не знам в действителност как е било, но лично си спомням поне три големи труса (тоест такива, при които наистина се тресе всичко и то на първи, евентуално втори етаж на някоя сграда) в София и един в Сливен (който беше най-страшничкия всъщност). Отделно по новините периодично са се появавали сеизмолози да съобщят за малки трусове от както се помня. Честно казано никога не съм се стряскала кой знае колко. В повечето случай дори в първия момент не съм и разбирала какво става. Но мен са ме научили да се радвам, когато има трус. Всички знаем, че живеем в силно сеизмичен район, а в такива райони затишието никога не е било добро предзнаменование, по-скоро е затишие пред буря. Затова и винаги съм доволна, ако усетя трус. Преживяването си е някак интересно и вълнуващо! Помня първия път като усетих трус – бях в детската градина, сиреч на не повече от пет и това беше най-голямата ми преживелица за седмици наред – а най-много съжалявах, че съм била на деткса по това време (сиреч на втория етаж), вместо вкъщи (тоест на петия, където щеше да се усети доста по-сериозно. Освен това още съвсем малка четох някъде из майкините броеве на Космос за освобождаването на напрежението и оттогава вярвам, че малките трусове са хубаво нещо. Нямам никаква идея дали във всички случаи е така, но пък знам, че големите земетресения нямат подобни на днешния и снощния трус предварително. Или удрят изневиделица, или са предшествани от множество и все по-чести малки трусове.
Истината е, че е напълно невъзможно софианци да се изселят от София заради някаква далечна перспектива за голям трус в околността. Също така на всички е ясно, че започне ли да тресе, всичко минава прекалено бързо, за да има каквото и да е време за реакция. Разните там съвети – да застанем под трегер и тем подобни – колко от нас са успявали да се сетят и да го направят преди трусът да свърши? Аз никога не съм успявала – даже онзи път в Сливен, на втория етаж на дървената ни къща от 30-те години, когато имах чувството че секцията с книги, заемаща цялата стена на хола, ще падне напред. Само се бях дръпнала малко по-далеч от секцията и си знаех, че след като къщата е паянтова, не би трябвало да има кой знае какъв проблем с клатушкането. Ако се бях юрнала да слизам по стълбите, за да изляза на двора сто процента щях да си потроша краката – та аз и на равния под успях да направя само няколко крачки преди да се залюлея като току що станала от масата след пет бири, изпити в рамките на половин час! Изобщо всичките съвети би трябвало да се отнасят до оцеляването след това. А по време на земетресението ми се струва, че всичко е до голяма доза късмет – в крайна сметка, може да живееш в най-сигурната от към земетръсна гледна точка сграда, но точно в момента, в който земетресението удари, да се окажеш на гости или пък по работа, или просто в някое заведение в подземието на някоя стара сграда в центъра на София. Едва ли фактът, че жилището ти няма да пострада, че ти спаси живота. По-скоро трябва да свикваме с леките трусове и да ги използваме да се научим да потулваме паниката, която обзема хората в такива моменти, за да бъдем малко по-подготвени в момента, в който това ще има значение.
А дали панелките или новото жилище е по-добро е един съвсем безрезултатен спор според мен. И в двата случая можем да бъдем сигурни, че има и достатъчно добри, и достатъчно лоши примери. По-скоро ще бъде хубаво ако по някакъв начин успеем така да настроим общественото менение, че да стане възможно едно пълно изследване на действтителността в София (а и в страната, защото не само милата ни столица е в земетръсен район) – всички знаят, че нормите ни за осигуряване на земетръс не са проверявани повече от 20 години, а както и да ме убеждавате, не мога да се съглася, че нещата не са се променили оттогава. Смятам и че е крайно време да се направи една подземна карта на София (вместо да се знаят само отделни неща, а ако такава вече има, да се направи обществено достояние, както и изводите, до които специалистите могат да стигнат чрез нея), да се направят съответните проучвания какво би станало ако тресне тук или там, да се направят малко изчисления отностно стабилността на определени сгради, да се направят обучения (основно в училище, помните ли противопожарните учения или как ни учеха да слагаме противогази – тези нещя трябва да се научават още в училище, а в последствие само да се припомнят) и хората да са наясно какво може да стане. Аз друг начин да се избегне паниката, която все пак е основен враг в такива ситуации, не виждам. Сигурна съм, че ако имам някакво правило, колкото и глупаво да е, но набито здраво в главата ми, ще си спомня за него и без да мисля изобщо, и съответно без да се подавам на паника, ще се втурна да го изпълнявам, вместо да стоя, да се блещя и евентуално да викам и да не правя нищо животоспасяващо…
Всъщност бих се радвала ако чуя някое друго мнение.
Ето и нещата, които ме провокираха да пиша за това, въпреки че не смятах да го правя, прдвид, че не оказа почти никакво влияие на приятното ми изкарване предната вечер.
Искам да добавя и, че ако си сам може би наистина ще се притесниш много повече, но пък тълпата от друга страна сама по себе си представлява опастност (не искам да го давам този пример, но е един от най-въздействащите в нашата действителност – а именно онзи печален случай в Индиго, когато бяха стъпкани децата. Там дори не е имало такава паника, каквато би могла да възникне при едно по-голямо земетресение).
P. s.: Правописните грешки както винаги се дължат на отприщената ми мисъл и мързела да си прочета гениалните творения втори път. Все пак се наложи да напиша това уточнение след като публикувах поста и още в началото видях едно голямо и гадно действителнос. По-нататък ако си отркия и други грешки, също обещавам да ги поправя!

Popularity: 1% [?]

Read More

Имам чувството, че като зацикля на някаква тема, и няма отърване от нея… или гугъл ми чете мислите и само такива неща ми показва?

Popularity: 1% [?]

Read More

http://e-vestnik.bg/4995

http://www.bulgariainside.com/bg/blog_posts/82/За-лятото,-морето-и-дефиницията-за-щастливо-детство/index.html

Popularity: 1% [?]

Read More

В последните няколко седмици се развихриха едни спомени и спорове от всякакъв вид относно онова време – социализъм, комунизъм, наричат го различно, за мен обаче си е времето на моето детство. Само днес прочетох няколко поста по този въпрос и всичките ми бяха много интересни:

http://cynical.elfglade.com/?p=681;

Макар да са писани от малко по-големи от мен. Лично аз винаги съм смятала, че един ден няма да се говори за онова време с тази омраза, с която се говореше в началото. Но честно казано, не съм мислела, че ще е чак толкова скоро (аз и извънслънчева планета не очаквах, че ще доживея да открият, а ето че не само се случи, но никой не разбра за това и вече минаха толкова много години, без да се промени каквото и да било и без да съм видяла все още извънземно ;).
Честно казано, онова време за мен е свързано единствено с най-ранното ми детство. Гледам си с умиление бебешките снимки на балкона на панелката в Коньовица, спомням си майка като ми разказваше как на две години и малко съм си се прибрала сама вкъщи от пазара, защото нещо съм се заблеяла и съм я загубила от поглед, помня как с майка ми и баща ми спяха на един матрак на пода в стаята на гарсониерата – напреко. На мен дължината ми стигаше разбира се, а те си подлагаха по две квадратни възглавници, които и после много се използваха в големия апартамент. Останалото място се заемаше от кошарата на сестра ми, една саморъчна етажерка, дело на нашите и едно кофражно платно, отмъкнато от някакъв строеж за чертожна дъска, което още стои подпряно до бюрото ми. Помня и боядисаната с оранжева блажна боя баня, я която къпеха сестра ми изправена в едно пластмасово легенче върху някакво дървено столче и с плуващо около нея жълто гумено пате. Тогава съм била на около три. Баба ми идваше да помага и спеше на походно легло в кухнята. Не си спомням къде е изчезвала масата, когато имаше легло, защото то си заемаше цялото място. Май не помня изобщо масата. Помня ги ония сиви кухненски шкафове, дето всички ги имаха. Ама нашите бяха по-хубави ;)
Знам че баща ми е бил запас като се е родила сестра ми и са го пуснали ден-два в отпуска по случая. Добре, че сега няма такова нещо, защото аз ако съм ан мястото на майка ми, не знам какво ще правя сама. Знам и че почти всичките им колеги от университета са се оженили преди 5-ти курс, за да ги разпределят на едно и също място. Нашите не са обаче, защото баща ми не е карал казарма преди университета. Общо взето повечето ми връстници родителите им имат две години разлика, заради двете години казарма, които мъжете са изкарвали след училище. Е, нашите наистина са ги разпределили кой където си живее – и майка ми е работила две години в Сливен. Как бих могла сега да издържа две години само с писма не ми е ясно, обаче тогава са били други времена – примерно дядо е недоволствал как може като се съберат цялата им група състуденти на гости в къщата в Сливен всичките да спят в една стая – и мъжете, и жените. Ама той и сега ни гледа малко скептично.
Всъщност не знам за връзки и за такива неща нищо, но знам, че нашите живееха в София без да имат право на софийско гражданство и беше голямо събитие 90-та или по някое време там някъде, когато махнаха ограниченията. Иначе след онази гарсониера, която май беше на една леля на баща ми (баща ми е от Дупница и има ужасно голяма рода, която обаче почти не познавам, но имаше един доста дългичък период, в който смятах, че всички „баби“ са всъщност лели на баща ми), баща ми го взеха в Проното и това вече беше голяма работа. Не помня какво са работели преди това честно казано. Майка ми е била в майчинство още, но за баща ми не знам. Обаче след това вече се преместихме в голям апартамент в последния от Трите глупаци в Младост 3. Тогава зад блока си започваше полето и нямаше София (или поне не се виждаше от блока). Нашите пак си спяха на онзи матрак, който обаче през деня стоеше изправен на стената в хола. Ние със сестра ми си имахме огромна детска стая, в която имаше даже легло баба ми като ни идва на гости, а мамината дъска за чертане се слагаше на масата в кухнята и в такива ситуации нас не ни пускаха там, защото просто нямаше как да влезем. На баща ми дъската заемаше почетно място между хладилника (който беше някаква голяма работа и работи допреди три години мисля – използвахме го в офиса) и мивката и него не го помня другаде освен сутрин рано като ставаме за детската градина да чертае на тази дъска. Вечер се връщаше късно, защото работеше „мноого далече“. По-късно разбрах, че се е връщал към 8, а майка ми – към 7 и нещо.
Тогава си имаше режим на тока – три на три, като изобщо не съм знаела какво е това три, но пък бяхме инструктирани като спре тока, да стоим мирно докато мама се върне (нали се сещате, че иначе си стояхме сами и никой не ни е гледал). Известно време нашите ни взмиха от детската, но винаги беше много късно и после измислиха някакъв вариант да си тръгваме сами – и аз имах ключ, който се носеше постоянно на врата, разбира се ;) Бях много горда. Майка ми ни вареше белите чорапогащи в тенджерата, за да ги боядисва розови и много ми завиждаха всички момичета. Имахме си специални дни, в които чистехме двора на детската градина и садяхме дръвчета; учехме английски със стихитворения и руски с песнички; знаехме всякакви български песнички и стихотворение и „Детство мое“ ми беше любима още тогава; играехме хора и ръченица; свирехме на разни инструменти, които после не съм и виждала дори; имахме новогодишни тържества и изнасяхме сценки пред родителите; имаше Дядо Мраз и Снежанка, и джуджета (най-много помня Дядо Мраз и колко много се надявахме да дойде в детската градина); имаше едно земетресение, което беше единствения път, когато всички се събудиха от следобедния сън и говориха и никой не ни направи забележка и беше голямо събитие; имаше някакви весели истории за Мачкан Чесън, който, въпреки че знаех че е Майкъл Джаксън, не бях наясно всъщносто какъв е, имаше я и оная другата версия на „Над смълчаните поляни…“, но не помня да е била толкова брутална като сегашната; имаше много игри около блока и катерушки и стражари и апаши и извънземни зад блока и отвлечени от извънземни котета, и разговори с То и войни с фунийки и съобщения в бележки навити на камък с канап през балкона… (последните май бяха вече като тръгнах на училище). Помня и повсеместното „извиняваймилодругарчеповеченямадаправятака“, което съм го използвала поне до четвърти клас.
Малко след това тръгнах на училище и вече наистина бях мноого голяма. Взимах сестра ми от детска градина, защото тя все искаше да спи следобед, а там децата много шумели (мен пък все ми правеха забележка, че не спя – бях обаче изучила до съвършенство изкуството да се правя на заспала, а всъщност да си играя с обувките или с момиченцето на съседното легло, нещо което после много ми помогна за заблуда на друг противник – баба ми, която не ми даваше да чета следобед, та и тогава се правех на заспала, ноу-хау обаче издавам само на доверени лица :), бях се научила да си стоплям обяда, мисля че и някакви други неща из кухнята успявах да правя, ходех на родителски срещи в детската градина, защото ги правеха от 6 или нещо такова; веднъж изчезнах от вкъщи, защото реших, че има извънземно; на училище ходехме поне 20 деца само първолаци от нашия и съседните блокове и беше много весело, а след часовете се прибирахме с тогавашната ми най-добра приятелка през полето и как ли не сме си играли там – дори и зимно време, когато снегът ми стигаше поне до колената (във всеки случай много над апреските) и имаше какви ли не ями и трапове, в които съм пропадала, но не ни е пречело да се прибираме премръзнали и мокри.
Вечер тайно гледах през стъклото на холната врата „Октопод“, защото не ми даваха да стоя до толкова късно, и после в училище си разказвахме със съучениците. Или пък родителите ни оставяха една сюрия деца в някой апартамент и отиваха да си вечерят в друг, а ние през това време слушахме Лампада и взаимно се учехме да танцуваме. А когато сменяха детското с пряко предаване от Парламента решавахме да се обадим в телевизията и да протестираме, само че кой ли знаеше номера тогава? И затова започвахме да си правим записи на касетките на баща ни на касетофона Sharp, който нашите си купили като сватбен подарък, и който и досега ползваме като радио в офиса. Диана смятах, че е холна мебел, а между Битака и Митака не намирах разлика и смятах, че е някакъв приятел на нашите, които продава неща. Смятах и че баща ми слиза в мазето с дънковото яке за да плаши плъховете. По това време си купих и първата книга – „Буратино“ от книжарницата в училище с не знам изобщо по какъв случай са ми дали пари, но мама беше много доволна, че съм си взела книжка, а аз бях направо на върха на щастието и самодоволството разбира се. Два-три дена след това пак като беше спрял тока сестра ми я беше набарала и надраскала с оранжев флумастер в тъмното и аз толкова много й се карах и толкова много ме беше яд. А тя е била на малко повече от 5 години и май идея си нямаше каква е разликата от книжка за оцветяване.
Всъщност единственото, което помня като промяна през ’90 г. е, че в детската градина си имахме „другарки“, а в първи клас учителките вече бяха „госпожици“ (нашата си беше госпожица). Аз си мислех, че си имат различни имена в детската градина и в училище, много по-късно ми стана ясно. Иначе за мен тези промени се състояха в преместване в Сливен. После изведнъж всичко стана много опасно (особено в София), изведнъж вече не ме оставяха по цял ден сама и да правя каквото ми скимне, но нещата, които се промениха бяха свързани с това, че живеех при баба ми и дядо ми.
Иначе в училище имаше толкова много неща, непроменени поне до гимназията (когато се върнах да уча и живея в София), но за които си дадох сметка едва много по-късно, когато направих сравнение със София и с „елитното“ училище, в което се оказа, че съм се записала със съображението, че е близо до вкъщи и няма да се изгубя по пътя (наистина София ми се виждаше огромна на фона на Сливен и затова Френската смятах, че е прекалено далеч). Върнах се в София и установих, че тук не се правят дни, в които класовете да си чистят стаите; няма отговорник на класа, които да вика „класстаникласмирно“, когато учителя взлиза и да е изчистил прилежно дъската преди това; цялото училище не се строява преди часовете да слуша (и евентуално да пее) химна; няма учители, които да обясняват всичко, да могат да озаптят и най-пропадналия клас (в какъвто уж бях и в Сливен и по-късно и в София), да изпитват постоянно и да държат не само двама-трима, а целия клас да знае целия материал, такива които да те подготвят за кандидат-гимназиалните изпити направо в часа по математика или по литература; такива, които да преподават музика или рисуване така, че да знаеш какво е „Лебедово езеро“, но и „Исус Христос Суперзвезда“; по рисуване не се обикаляше из квартала в търсене на подходящи къщи или не се правеха кулптурни портрети от пластелин; часовете по химия бяха само формули, които май само аз разбирах в целия клас, вместо онези опити, които всеки правеше в Сливен; или по биология, където имах 6 само за превода на един урок от учебника от български на френски (понеже учехме биология на френски по български учебник в 9 клас)… и какво ли още не, което не беше наред в София. Тук беше една разхайтена история без никакво уважение нито към учители, нито към правила, нито нищо. Не че не съм усещала такива неща в Сливен, но там нещата явно са се променяли по-бавно. Имаше някакво уважение към учители и към образование, нещата бяха много по-уредени и ясни. А като кажех, че ще кандидатствам в София (защото всяка от училтеките ни знаеше всяко дете къде ще кандидатства гимназия) всички ми казваха, че там ще ми е много трудно. :D Аз пък взех, че не разбрах какво е да си подготве, защото всички казват, че е много трудно нещо, а то се оказа някаква страхотна почивка (изключая часовете по български и тези по физическо по мои си лични причини) и много малко учене. Е, и пионерче не станах. Чавдарчета по-късно научих че има. Но за пионерчетата знаех, защото като аутсайдерски клас (май ние сами бяхме решили така, понеже ни преместиха) учехме в пионерската стая цели две години – във втори и в трети клас. Първата цялата си разказвахме помежду си, че догодина само нашия клас ще направят пионерчета и затова сме в тази стая.
Имам само хубави спомени от тогава. Не мога да кажа нищо лошо за това време. Но пък винаги съм слушала и историите на баба ми – за това, как нейното детство е било провалено, когато са осъдили нейния баща на смърт – 25-годишен офицер, който са щели да убият, само защото са сбъркали с човек със същото име от Ямбол, където той никога не е служил. И сега плаче като ми разказва колко щастливи са били цялото семейство, че са му сменили присъдата с доживотен затвор, когато някакъв човек все пак е събрал смелост и е казал, че не е този търсения. И нея баба й я е отгледала, защото майка й е починала скоро след това, а баща й са го пуснали наистина, но много години по-късно, когато вече е била в гимназията, и са пуснали съвсем друг човек. Виждала съм и огорчението на дядо ми, че не са му позволили да учи за инженер, по партийни причини. Той има 35 години стаж като учител по математика в математическата гимназия, но винаги оправя, преправя и майстори някакви машинки, инструменти, приспособления и какво ли още не. И отказа да преподава уроци по математика след като се пенсионира, но затова пък като дойде на гости ни оправя и неща, които не сме се и сещали, че не са наред. Баба ми пък е завършила полувисше задочно в Пловдив, докато е гледала майка ми и е преподавала във Второ в Сливен, защото като дъщеря на затворник нямала право на висше образование. Затова миналия месец й увеличиха пенсията с 70 ст. и сега е малко повечко от минималната. А има 30 г. стаж и всякакви допълнителни дейсности, каквито са им искали по това време.
Увлякох се много. А има и още много за разказване. Много. Защото все пак е друга епоха. Но повечето хора колкото мен и малко по-големи забравят, че и тази епоха не е еднородна.Че ги има 50-те и 60-те години, за които нищичко не знаем всъщност. Аз знам мъничко покрай разказите на баба ми. Иначе история съм учила до Втората световна война. По-нова не съм. Сега може и да я преподават в училище, но аз като учех, я изпускахме. Сестра ми пък е само две години по-малка от мен и няма никакъв спомен за живота преди 90-та. Горе долу знам какви аграрни стопанства е имало след 50-те (от изпита по аграрни във Виас), знам и че художниците са били стъписани след смяната на режима (от един изпит в културологията), обаче нямам идея какво е било всъщност. Знам, че в Сливен имаме албуми със снимки от България от царско време, в които обаче снимките на царското семейство са махнати. Баба ми обаче пази раждането на „Симеончо“ като най-мил детски спомен. Знам, че има много противоречия, и много страсти. Знам, че напоследък често ми се случва да обърна внимание какво си говорят разни стари хора в парка или магазина и чувам как си разказват истории кой какъв е бил по това време и продължават да се обвиняват все едно е сега. Не знам преди дали са си говорели за това, защото не съм обръщала внимание, но мисля, че е крайно време да спрем да си бутаме паметниците и да се опитаме да разберем какво ни се е случило в тези последни 19 години и какво сме загубили или спечелили и да направим нещо смислено без да се отричаме от миналото си.

Popularity: 1% [?]

Read More

Категории

RSS AnnDim

  • My Etsy shop
    After so many asks from friends I finaly opened an Etsy shop, altough I still feel a little anxious about it. This is the link: AnnDimShop. I really hope I would be able to make it with this new experience for me. I enjoyed making the brooches in it and taking pictures and listing them. […]
  • Flower brooches / Брошки цветя
    The post Flower brooches / Брошки цветя appeared first on Ann Dim.
  • Urban knits 01: Before Easter / Преди Великден
    I hope I can make at least one person smile today … Днес се надявам да съм успяла да накарам поне един човек да се усмихне… The post Urban knits 01: Before Easter / Преди Великден appeared first on Ann Dim.