(снимката е подбрана не случайно – това е кадър от „Червената шапчица“ на Катрин Хардуик – една от малкото жени-режисьори в Холивуд – под 9% според споменатото горе списание, това е филм, който смятам да гледам в най-скоро време най-вече защото докато гледах „Здрач“ за първи път бях сто процента сигурна, че режисьорът е жена, заради визията, и чувството, че показва точно това, което искам да видя, вместо да ми фокусира всичко върху красивото личице или тяло на главната героиня, както обикновено става – хора, започнах да се заглеждам по жени само защото филми, списания и реклами ми показват само това!; другата причина е, че Червената шапчица е доста стереотипен герой от нежния пол, заради който всъщност си бърборя днес толкова подробно.)

—

Жената трябва да подкрепя мъжа си

Възпитавана съм и от малка ми е втълпявано и с примери и с думи, че жената винаги поддържа мъжа си и го подкрепя във всичко, при това съм възпитана от две много силни като личности жени – майка ми и баба ми – и двете обаче винаги съобразяващи всичките си планове, желания и идеи с мъжете до тях. Винаги съм знаела, че нещо в тази философия куца, защото да му се не види никак не разбирах как може дванайсет години в училище всички момчета да преписват от мен по кажи речи всички предмети, а пък после да се твърди, че мъжете са по-умни, по-оправни и знаят как да се оправят с живота (на тринайстата година започнах да проумявам някои неща). Точно тази идея обаче винаги е била напълно нормална и заобикаляща ме отвсякъде, така че не съм имала причина да я отхвърлям. И все още не мога да я отхвърля напълно, защото макар и да не я възприемам когато разсъждавам над нея, аз всъщност съм се научила да живея спрямо тази максима и възприемам подобна подчинена роля несъзнателно и без възражения дори въпреки обещанията към самата себе си да не го правя.

И не съм само аз. Сестра ми е най-независимата жена, която съм срещала, но след няколко месеца съвместен живот с един мъж я видях да бърза да се прибира от работа, за да може да приготви вечерята докато той се прибере – независимо дали има планове да излиза след това, или има работа за довършване или просто не й се готви. Същия този човек години наред мелеше мъжкото съсловие под формата на хлътнали по нея и загубили ума си хлапаци, които бяха готови да изслушат и изтърпят и най-големите укори, насмешки, лошо настроение или каквото друго й е на главата, само и само тя да е доволна и щастлива.

—

Социалният натиск

На мен пък от известно време ми се прилага социалният натиск да се омъжа. Не си мислете че някой може да го избегне, но на жените им се прилага с особено голяма сила, особено след като прехвърлят 25-те, имат дългогодишна връзка и вече са завършили.  Успях да чуя от кого ли не как за перфектния брак трябва да се правят компромиси, как като си намерила подходящия мъж трябва да се съобразяваш с характера му и разбира се, всичко това да е премерено, но нека да не забравяме все пак, че има и мъже, които бият жените си и не се знае ако го смениш сегашния какъв ще е следващия, затова видиш ли недоизказания край на изречението е – примирявай се с всичко, защото или ще останеш стара мома, или ще те бият. Е, аз мъже, които бият жените си все още не познавам и дай боже да не познавам и занапред, защото от такива трябва да се бяга като от заразна чума, но най-лошото е, че подобни коментари чух не само от връстнички на баба ми и на майка ми, от които го очаквах, но и от мои също. От мъже не, мъжете просто питат – айде кога ще се жениш?, или – има ли промяна в социалното положение? ей така за всеки случай, да са наясно как да се отнасят с теб.

Друг е въпросът, че навсякъде и постоянно ми се натяква, че все повече остарявам и вече е крайно време да съм родила поне едно дете, ако щете дори и от рекламите по телевизиите, където майките на големи щастливи семейства застрашително започват да изглеждат все по-млади от мен. О, аз деца искам, не едно при това. И да, смятам че съм си съвсем готова да поема такава отговорност. Обаче как никога никой не отчита мъжкия фактор в уравнението? (особено жените от предното поколение). Защо все на мене ми се обяснява, че трябва да направя нещо по въпроса, а никой не отчита факта, че човекът до мен вероятно изобщо не е готов за такова нещо? Или пък най-малкото, че и той трябва да направи нещо по въпроса и под „нещо“ изобщо нямам предвид креватните упражнения както си мислят повечето мъже като се заговори за тяхната роля в отглеждането на децата. Поне да ме питат първо какво е положението или нещо от сорта – дотегна ми да заявявам, че ми е рано за деца, само и само да избегна поредната дискусия.

Давам си сметка, че съм се родила след сексуалната революция, във времето на глобалното село, във времето на търсене на равноправие за всички във всичко, в залят с информация свят, а съзнателния ми живот започна едва след комунизма, защо тогава трябва и социумът ме натиска да водя живота на майка си или баба си? Няма ли как да получа повече от живота и от мъжа до мен от жена, на която не са позволили да учи висше, защото има баща затворник, и е станала млада снаха в най-строгата фамилия учители в целия град? Или пък от такава, която прекарва последните 20 години в непрекъсната надпревара с всичко, чакайки да реши и да се размине поредния проблем, за да може да си почине и да се отдаде поне на някоя хубава книга, за която от години няма време, само за да може след това да се появи следващия въпрос, заради който ще зареже себе си за пореден път?

—

„Мама“ ефектът

Точно в момента всички около мен вече не са сами. Така че слушам оплаквания на приятелки от мъжете им (дори се включвам и аз с наслада, че мога да си излизам душата на спокойствие), които не си правят труда да сготвят или поне да купят нещо за ядене дори в дните, в които нямат сили да гледат, мъже които мърморят защо приятелките им чистят докато те са там, който, ако не е жената до тях, ще си загубят и ключовете и личната карта и носа дори, и в същото време тия самостоятелни жени със собствени професии и кариери дори и в тази криза (моите познати са все в най-засегнатите отрасли, нали сме инженери, архитекти, мебелисти, брокери) искат деца и брак от същите тези техни любими мъже. Получавам и съвета да не оставям мъжа до мен да свиква аз да върша всичко вкъщи, от жена, която прави точно това за мъжа си, и която точно по този начин е възпитала сина си, и честно казано не разбирам как за няколко месеца можеш да промениш едно възпитание, което е налагано 27-8 години и защо са го правили, след като съзнават, че не е хубаво? А не бих могла и не искам да се конкурирам с жена, която дава всичко от себе си за семейството и пренебрегва самата себе си в това отдаване. Няма как да стигна нейните стандарти, освен ако не се откажа от всички идеи и неща, с които искам да се занимавам и които ме правят доволна и успяла в собствените ми очи.

Не случайно горе пише „в какво превърнахме мъжете„, защото същите тия мъже са възпитавани от майките си, а не от бащите си (нали помните кой всъщност се занимава с децата), така че в крайна сметка май не точно мъжете са ни виновни, а пак ние – нашия, нежния пол. Хем им се ядосвам на тия мъже, които може да са много работливи, инициативни и отговорни на работното място и изведнъж се превръщат разглезени хлапета като се приберат (вярно, има и такива, които винаги се държат по втория начин!), хем още повече ме хваща яд като се сетя защо и как са се превърнали в такива, сещам се за онази моя любима презентация на Стийв Кайл от TEDxBG 2011, в която говори „баба“ ефекта, и си мисля защо забравяме „мама“ ефекта и не му отделяме никакво внимание. Аз между другото също съм от хората, които търчат след децата и им казват да не правят това или онова, защото ще паднат, ще се ударят или нещо от сорта. Нямам деца все още, но пък живо си спомням един ден, кой знае, може би десетина годишна, в който си бях обещала, че като порасна няма да забранявам неща на децата си. Чудя се, колко от нас всъщност имат време и възможност да помислят как точно искат да възпитат детето си и как начинът, по който го възпитаваме, ще се отрази на живота му в бъдеще?

—

Как се пазят чувстваната на „силната“ половина от човечеството

Днес станах свидетел как се предлага работа на човек, който от месеци живее на разноските на жена си, защото бизнесът му не върви. Между другото, жена му го изрекламира, че се занимава с такава и такава дейност, но на него му се звънна по съвсем друга линия, така че той изобщо да не разбере, за да не се почувства зависим от нея по още един начин. Тя самата нямаше нищо общо с тази конспирация, а и аз също никога не бих се сетила, но ето че човекът, от когото зависеше как да стане това, е мъж, и той реши, че цялата работа трябва да се случи така, че да не накърни мъжкото достойнство на въпросния човек. А аз, като очевидно типична неразсъждаваща достатъчно жена, дори се изненадах, защото нямаше да се сетя никога да направя подобно нещо, и реагирах с нещо от сорта на – „ама какво от това, нали са женени“, довършвайки наум, че щом са заедно нормално е да споделят и трудностите, и че е в реда на нещата единият като има затруднения, другият да помогне, а след време като се окажат в обратната ситуация (а това почти неизменно се случва в живота) пак този, който може, да помогне, независимо кой – мъжът или жената. Защото идеалистичната ми представа за брака е основана на равнопоставеност в отношенията и грижа за другия – ако мъжът до мен не може да приеме пари, когато е затруднен, как да се реша да родя деца и да ги гледам, след като по този начин се поставям в неизгодната позиция да завися от неговите доходи и поради това да се мисля като непълноценна личност – по същия начин, по който той реагира в подобна ситуация? Не е ли по-здравословно и по-логично вместо да изпадат в депресия от такава ситуация, мъжете да се амбицират и да си поставят за цел да си намерят работа, да си стъпят на краката и да приемат помощта, която жената до тях им оказва като трамплин напред и нагоре вместо като унижение? И какво щяха да правят ако ги нямаше същите тези жени, които им помагат, когато са в затруднение? И какво точно си мислят, когато са от другата страна – когато издържат жената до тях, защото тя е изпаднала в затруднение?

Всички тези съвсем нормални и често срещани ситуации от ежедневието са плод на смесицата от старите патриархални нрави у нас с все по-големият стремеж на жените да бъдат по-малко независими от капризите и изискванията на мъжете до тях (нали разбирате, че изключвам една определена група жени, които се самоутвърждават само и единствено с мъжете до тях, защото този начин не отговаря на моя характер и защото ми се ще да говоря за малко самоуважаващата се част от населението?). Не че болшинството жени нещо против да зависят от силни мъже, които знаят как да се грижат за себе си и за половинките си, но колко такива всъщност познавате?

С горното изречение смятах да приключа, но се сетих какъв ми е най-наболелият проблем в момента – как да кажа на баба ми, че вече живея сама? Само преди няколко месеца майката на една 20-годишна приятелка беше решила, че няма да дочака внуци, защото се раздели с приятеля си, а какво да кажа аз на моята баба, която от вече поне дванайсетина години ми реди как няма да дочака правнуци, а колко й се иска да се грижи за тях? Та как точно да й обясня, че съвсем не е сигурно, че ще си остана стара мома (тя все пак на моята възраст е имала осемгодишна дъщеря), пък и да остана, че това съвсем не значи, че ще съм нещастна до края на живота си и поради това трябва да ме мисли, да се притеснява и да страда излишно заради нормално човешко право да търсиш подходящия човек, с който да споделиш живота си?

В какво в крайна сметка успяхме да превърнем мъжете?

С малко закъснение обаче реших да споделя нещо, което ме гложди още откакто стоях в залата и слушах презентациите. Не можах да разбера какво точно е зеленото в цялата работа. Да, Георги Николов беше интересен, нищо че съм архитект и горе-долу съм ги чувала тези неща, но не бих казала, че общото впечатление от другите презентации даде някаква конкретна идея какво можем да направим конкретно за собствения си дом. Акциите на Трансформатори и фестивалът Бяла Речка всъщност дават конкретно решение на някои проблеми – в случая някои проблеми на големия град и специфични такива на малко обезлюдено село, и съм съгласна, че домът не свършва до прага на входната врата. Всъщност много е хубаво колкото се може повече хора да разберат за подобни акции, защото така те ще получат необходимата подкрепа, но нали е важно да живеем и в домове, които да не увреждат средата ни? Не съм била на предните форуми и може би точно там е ставало дума за това, което аз търся, така че не искам да критикувам неподготвена, но не трябва ли да се мисли в някаква насока, която да доведе до подобряване на средата, на всяко едно жилище, което е построено и което строим в момента?

Какъв е смисълът да купуваме биохрани, внос от Испания, или био кисело мляко в същата пластмасова кофичка като другите, или да ядем биосандвичи в дори повече опаковки от обикновените, макар и хартиени, вместо да намерим най-накрая начин да се обединим хората от блока и да си оправим градинката, вместо всички да си хвърлят боклуците през балкона? Или пък да съберем средства за добра изолация и някакъв алтернативен източник на енергия? Или кога най-после няма да е приключение да караш велосипед в София, та да се изчисти въздухът? Или как да се договорим с Метрополитена да може да се влиза с велосипед в мотрисите?

Лятото бях в Стокхолм на екскурзия. В хостела, където бяхме отседнали деляхме стая с две шведски ученички, които живеят някъде в най-северната част на страната, и бяха пътували 18 часа с влак до столицата, защото пътуването с влак е много по-екологично отколкото със самолет. Порази ме фактът, че са съвсем малки, а дори екскурзиите си съобразяват с това.

Всъщност, ако четем форума на Горичка и хилядите сайтове за екология в интернет, човек намира достатъчно съвети и идеи. Имам желанието да посъбера някои прости и лесни стъпки  да ги публикувам – първо за да си ги напомням да ги следвам, и второ – за да ги споделя с възможно повече хора.

Поздрави и успехи в променянето на всичко около нас!

П.п.: Работилниците бяха просто прекрасна идея

Боклуци, боклуци, боклуци, заляли са ни отвсякъде.

Ние сме двама, а хвърляме боклук почти всеки ден и понякога наистина се шашкам какво огромно количество боклук произвеждаме. При това картонените опаковки събирам за разни проекти, пластмасовите кутии и стъклените буркани се пращат на родителите на приятеля ми, защото ги използват, а найлоновите торбички гледам да ги редуцирам максимално.

И все пак, как точно да си вземеш зеленчуци от Била без торбичка? Онзи ден си взех праз, портокали, банани, зеле, моркови и лук и всяко трябваше да е в отделна торбичка с етикет, за да мине на касата. Защо Била ли? Ако отидеш на сергия на пазара положението е същото, само пропускаме етикетите. А там те и гледат странно като откажеш голямата торбичка. Напоследък открих, че брашно, захар и сол се предлагат и в хартиени опаковки и вече си купувам такива, вместо найлонови, но пък при нас има контейнер само за стъкло освен общите, така че май и в това няма смисъл.

Като малка се бях зарекла да науча децата си да не хвърлят боклуци по улиците, защото тогава и това се смяташе за екологично (бяхме на по 12!), обаче сега се питам как да ги науча, че е глупаво да хвърляш боклук, ако самата аз го правя всеки ден в такива големи количества?

Напоследък рядко ми се случва да съм вкъщи по светло, но покрай почивните дни успях да надникна през прозореца на кухнята, точно след като се беше стопил снега и останах втрещена от огромното количество фасове, хвърлени през прозорците, наред с всички останали боклуци, които се въргалят в градинката зад блока. В Лозенец блокът ни е на три етажа и боклуците отзад обикновено ги носят кучетата или вятъра, но тук етажите са повечко, блокът е огромен, а пушачите явно също. Започвам и да разбирам защо се хвърлят боклуци през прозореца – много по-лесно отколкото да гониш контейнерите, които са на едно място за целия дълъг и огромен блок, обаче нали прозореца ти гледа пак на към същата тази градинка, която захранваш с боклуци всеки ден?

Какво да правим, за да не се зарием в боклук както когато нямахме сметище? Помните ли в какво отвратително приключение се вкарахме софиянци тогава?

Миналата седмица беше много песимистична. Започна в понеделник сутрин със счупена витрина (за втори път последните няколко месеца), мина през една хайка едри мъже, които се представиха за клиенти, а в крайна сметка ми откраднаха портмонето с всичките ми документи в него (само задграничен паспорт ми остана!), лека катастрофа заради блокирали колела на заледения „Тодор Александров“, ходене пеша и по автобуси и метро, което отдавна не ми се е налагало, та дори и билетчето за автобуса ми откраднаха, а като прибавим и всичките кофти новини по телевизията и ясната посока, в която е тръгнала вътрешната ни политика напоследък, а именно към смачкване на малкия и среден бизнес, от което съм лично засегната, и някак напоследък не мога да видя някакво добро бъдеще.

Полицаите всъщност ме изненадаха приятно. След като първоначално ми се накараха колко съм тъпа да се оставя да ми откраднат портмонето, което си го знам и без да ми го напомнят, благодаря, в последствие се оказа, че все пак са се задействали по въпроса, защото въпросните мои познайници били доста редовни в тези мероприятия. Е, не ми стана ясно защо ми показваха снимки на джебчии, след като беше пределно ясно, че тези са класи над обикновения джебчия, когото хващат редовно за дребни провинения, но здраве да е, важното е да действат. И да са предупредени, че да не изгарят и други доверчиви хора като мен.

В един момент обаче започнах да се питам защо сме се превърнали в такава разрушаваща и нищо нещадяща нация. Мисля, че двете счупени витрини и многократните надписвания с графити, съчетани с дългата дискусия във фейсбук, която се заформи след предишната ми публикация, както и с дискусиите около паметника на съветската армия, новините, в които не отразяват изобщо хубави неща като новата детска площадка в квартала, макар да помня много добре какъв шум вдигнаха около протестите на родителите, когато разрушиха последната, а може би и фактът, че все пак съм с образованието на архитект и за мен съграждането на нещо ново е дълбоко вкоренена цел, всичко това ме накара да реагирам и да осъзная, че сме се превърнали в една вдетинена нация от рушители, от която вече не ми се иска да съм част, защото подобни идеи са ми чужди. Заприличали сме на хлапаци, които обикалят късно вечер по улиците и се опитват един на друг да покажат кой е по-смел като счупят я някоя пейка, я някое стъкло на спирка или каквото друго им попадне под ръка само за да изглеждат по-готини в очите на съучениците.

Не разбирам какво удоволствие намират хулиганите из квартала да мятат камъни по витрините и прозорците на колите. Не разбирам защо трябва да изписват чергилото на един камион отдолу догоре без да се замислят колко усилия отиват за изтриването на всичката тая боя (два дена!), а ние не можем да не я изтрием, защото катаджиите глобяват за подобно нещо. Не ми е ясно защо трябва да хабят парите на родителите си за спрейове само за да си доставят моментно удоволствие. Няма никаква логика в това, само хабене на средства и енергия. На същите тия хора лично бих предоставила място, че дори и спрейовете ще им купя, ако решат да нарисуват нещо стойностно и го направят без да вредят на никого. Аз съм фен на графитите. Даже ще ги публикувам и ще покажа колко са хубави. Обаче сега само ги псувам и се ядосвам колко мъчно се трият. И не разбирам какво му е интересното да минаваш и да си оставяш подписа на всяка врата и гладка повърхност точно както кучетата си маркират територията. Все си мисля, че сме по-горе от кучетата да му се не види.

Не разбирам и защо трябва да си разрушаваме паметниците, пък били те и комунистически. Така и не ми стана ясно защо разрушихме всичко, което беше направено до 90-та, за да го възстановяваме сега повече от 20 години или по-скоро да продължаваме да отричаме по презумпция без оглед на това дали е било наистина действащо или не. И изобщо не разбирам какъв е този наш постоянен стремеж и обсебеност от разрушаването като такова. Оставяме нещата да се разрушават от само себе си в най-добрия случай, но повечето пъти си ги разрушаваме най-чистосърдечно просто заради тръпката.

Нещо се е счупило, при това май се е случило отдавна и явно без изобщо да разберем. Нещо се е счупило във възприятията ни за света. Защото човекът винаги е бил творец и създател, а ние сме се превърнали в пълната противоположност

Идеята за този пост дойде след като сестра ми постна вчера един линк към статия в архитектурния сайт archdaily за фотопроекта на Никола Михов – „Forget your past“. Макар че всичко това се е загнездило в главата ми от доста време, поне откакто писах за Камбаните, а може би и доста по-рано, още когато учехме при Старчев, а познатите ми от квартала плюеха паметника пред НДК и аз не можех да ги убедя, че има и нещо хубаво около него. Замислих се и реших да направя мой собствен списък с аргументи за запазването на тези паметници. И не само запазването им, но и тяхната поддръжка и популяризиране. Списъкът не го подрежда по важност и не претендира да е изчерпателен – отворена съм за всякакви напомняния и забележки:

1. Събарянето на каквото и да е струва пари.

Подобно нещо е икономически обусловено само ако несъбарянето на даден обект ще доведе до сериозни щети или проблеми. Помните ли колко пари е похарчило тогавашното правителство за събарянето на Мавзолея? И че събарянето му отне повече отколкото построяването (иначе казано седем срещу шест дни). И изобщо някой тогава замисли ли се как по-полезни могат да бъдат парите, които се дадоха за гръмването, а после и за извозването на всичкия бетон. Да не говорим и колко тона боклук причинява едно такова събаряне. Днес всички сме зелени, но бетонът все още почти не се рециклира, а много комунистически паметници са изградени именно от този материал. Проблемите със сметищата също още не са решени, защо да трупаме още боклук и то в невъобразимо големи количества?

2. Много по-умно е вместо да се оплакваш че нещо ти пречи, да измислиш как да го използваш.

Или, защо вместо да изразходваме средства и усилия по унищожаването на каквото и да е, да не измислим подходящ начин, благодарение на който да извлечем полза от съответното съоръжение. Унгарците например си имат цял Memento Park. Датчаните пък си пускат Интернационала на студентските партита бог знае защо и пеят с цяло гърло.

3. Комунистическите монуметни са величествени.

Ако трябва да сме честни, именно тези монуметни (разгледайте пак представителната извадка от Никола Михов), наред с НДК и няколко други сгради от този период са почти единствените неща в страната ни, които биха могли да се нарекат величествени. Паметника на Бузлуджа се вижда от всички отиващи към морето. Альоша, „Основателите на българската държава“ или пък варненския паметник, всички се виждат отдалеч и правят огромно впечатление отблизо. Чужденците се захласват, защото при тях никой никога не би могъл да събере 27 000 доброволци, които в продължение на месеци да строят паметник от невъобразимо количество бетон и арматура; а ние искаме да съборим всичко това. Къде другаде можете да видите нещо подобно или пък това, или този паметник от 76-та,който обаче може да бъде и от преди десетина години някъде из американския юг?

4. Част от тези монументи съвсем не са свързани с партизани и комунисти.

Дали имаме и един паметник в чест на основаването на българската държава след 1990 г. ?  Или пък в чест на априлското въстание? Или на Ботев? Или за Сръбско-българската война? Имаме ли изобщо някакъв новопостроен паметник, който да ни напомня собствената ни история?

5. Те са част от историята ни.

Действително, прекалено скорошна история, но дори и тя вече влиза в учебниците. А след като е история, не трябва ли да я помним и да се учим от нея, вместо да забравяме и след това да повтаряме същите грешки? Кажете ми, колко от младите хора в България знаят нещо за времето преди 1990 г.? Защо да не им покажем тези най-големи постижения на комунистическия строй у нас, и редом с това да им разкажем и какво се крие зад тях?

6. Паметниците са в прекрасно състояние.

С изключение на паметника пред НДК, който остана без облицовка не по вина на скулптура, а благодарение на скоростното и необмислено изпълнение, всички останали, говоря все пак за по-мащабните, паметници са строени от много трайни материали и в момента имат нужда единствено от разчистване на растителността и подновяване на осветление, пейки и други малки детайли. И поддръжка разбира се.

7. Бихме могли да ги превърнем в привлекателни туристически дестинации.

Комунизъм на запад все пак малко повече романтичен отколкото нещо друго, така че всичко с вързано с историята му може да се превърне в нещо интересно за средностатистическия турист. И не само това. Един маршрут, обхождащ по-интересните места, съчетан с няколко възстановки, участие в манифестация или пък поне носенето на някоя униформа, може да се превърне в много известна атракция. Само си помислете колко малка страна сме, а колко монументи можем да покажем, при това всеки от тях с доста дълга история.

8. Част от тях представляват архитектурна ценност.

В никой друг период от историята ни не е имало толкова тясно сътрудничество между архитекти, скулптори и ландшафтни архитекти. Архитектурата и скулптурата са толкова тясно свързани, както не бихме могли да си представи сега. В днешно време тази връзка се ограничава до инсталирането на някоя малка скулптура на някой площад. Всички монументи притежават огромни прилежащи площи, които са облагородени и превърнати в паркове. Освен това са неразделна част от архитектурната ни история.

9. Паметниците са и културна ценност.

Или поне ще бъдат обявени за такава веднага щом се стигне до приемане на закон, който урежда статута на паметниците от този период. Самото създаване на тези паметници е функция на обществото от този период, и нищо подобно не би могло да бъде създаде днес от нашето демократично общество, където всичко зависи от индивида и личните му средства. Да не забравяме и хилядите мнения, които имаме и на които всеки от нас държи непреклонно независимо за какво се отнася. Едно такова общество не създава монументални паметници.

10. Паметниците имат висока художествена стойност.

Колкото и да си правим труда да забравяме кой и как ги е строил, проектирал или изпълнявал, все пак те всички са избирани чрез конкурси – така не само са се избирали най-точно отговарящите на догмата решения, но и най-добрите такива. Защото догма е имало и преди, а дори днес, но важното е, че добрите творци не само не се ограничават от нея, а успяват да създадат едни истински шедьоври. Вижте например паметника в Шумен, дело на Крум Дамянов и Иван Славов. Любомир Далчев пък (да, братът на поета Атанас Далчев) е участвал в Паметника на Съветската армия и Братската могила в Пловдив, Мемориала в Перущица, паметника на Рачо Ковача в Габрово, в украсата на ЦУМ, БНБ и Софийския университет и какво ли още не, но редом с това има и забранени скулптури и монографии, защото се отделят от каноните на социалистическия реализъм.

11. Защо да не превърнем един подобен монумент в самоиздържащ се?

Вместо да ги поддържаме с държавни пари, нещо срещу което доста хора биха възразили, изобщо не е задължително да се точат пари от хазната. Вместо това може да се вземе пример от шуменци (скулптурите между другото там са ми много любими) и идеята им да се продължи и доусъвършенства. Можем да продаваме всякакви сувенири, да предлагаме снимки в пионерски униформи, вдигане на флага, четене на реч, манифестации и какви ли не други атракции, които биха привлекли туристи. Можем да популяризираме историята си така, както правят южните ни съседи постоянно. Питайте един грък кой е създал някое изобретение или откъде произхожда дадена дума. Винаги са гръцки. Време е ние пък да покажем, че и нашата история не само е хилядолетна, но и не свършва с турско. А можем дори да съберем истинските истории на хората, били там, участвали в изграждането или просто посетили тези места, така както го правят хората дори от лагерите го правят.

Доводите бяха повечко, но вече започнах да ги забравям, а и постът се получи доста дългичък. Ако се сетя за останалите точки, ще ги допълня или евентуално ще продължа нещата в следващ пост. Междувременно ще се радвам на мненията ви, а ако някой тотално не е съгласен с мен, с радост ще прочета неговите доводи „против“ запазването на комунистическите ни паметници.

Още по турско собствен е бил само двора на къщата, мястото оградено с висок дувар, а всичко отвъд него е турско и следователно чуждо. Наистина в някакъв момент преди Освобождението има раздвижване, спомен за което са градските часовникови кули например, или чаршиите, които можем да видим запазени тук-таме, но същинския градски живот започва едва след него. Ако се вгледате по старите картички (например в блога Стара София), ще се окаже, че стара София, също не е особено уредена. Напротив, тъне в кал и прахоляк през повечето време, макар постепенно да придобива все по-европейски вид. При Живков пък имаше сталински съботници (ако бъркам името някой да ме поправи, по времето когато аз ги помня, си бяха просто съботи за почистване на площадката пред блока), които възпитаваха някакво отношение за пазене и почистване. Имаше и редовно миене на улиците дори, както и доста цветя. После реакцията срещу комунистите ни накара да забравим и хубавото и лошото и ето че имаше години, в които не само че не се правеше нищо за града, ами се и рушеше още повече.

Обаче днес вече сме европейци наравно с французи и германци и самата идея, че вече няма нужда да обяснявам на разни недообразовани чужденци, че България е в Европа, нищо че не е в Европейския съюз, ми дава малко по-друго самочувствие. И най-вече желание да живея добре. Ясно е, че доходите ми си зависят най-вече от мен (разбира се и от кризата и от все повечето данъци и от доста други неща), но вече си мисля, че изобщо не съм длъжна да газя в кал всеки път като си паркирам колата пред блока и че нищо не пречи да има леха с цветя отпред. Колкото до сегашното ми местообитание, засега е временно, та не съм се засилила да подобрявам обстановката все още, но пък мястото, където работя, си е перфектно за такава дейност. Използвахме топлите дни да почистим от бурени, израсли дървета (само за една пролет прорастват толкова, че чак не мога да си представя как София още не е потънала в бурени!?!), всякакви боклуци, които постоянно и необяснимо как се сипят от етажите на блока пред нас, не малко количество от тях под формата на фасове, засяхме разни пролетни цветя, оформихме си храстите, окастрихме изсъхналите клони на дърветата и т.н. и т.н. Тия дейности могат да бъдат много и доста уморителни понякога, но нещата изглеждат много по-приятно след това. Особено на място, където прекарваш по-голямата част от времето си.

Но ние все сме свикнали да тъпчем градинките, защото от тях се минава по-напряко. Да правим покрити градини на заведенията, които заемат целия тротоар. Да къртим пейките, където може да се почине. Да задигаме саксиите с цветя, красящи нечий вход. Да лепим огромно количество ненужни обяви и плакати на всички възможни места. Да не съобщаваме за поредната дупка, която се е отворила на някоя улица, а да чакаме да се превърне в кратер и да ни коства скъп ремонт на колата, защото не е наша работа…

Чудя се колко ли ще се променят нещата ако изведнъж всички софианци (пък и не само, но тук живея все пак) изведнъж решим, че градът си е наша лична собственост и трябва да се грижим за него. Сигурна съм, че изведнъж ще завалят брилянтни предложения за подобряване на инфраструктурата и на вида му. И че ще има не само предложения, а и действия. Че нещата ще се пазят, а не рушат, и само ще се поддържат с минимални усилия и усъвършенстват вместо да се правят наново някъде в бъдещето когато евентуално на общината й останат в излишък пари.

Тогава градът ще стане наистина наш. И няма да се налага да сядаме задължително в някое заведение, когато искаме да си покажем носа навън, а ще можем да се наслаждаваме на кафе и книга на някоя пейка по път за работа, а не само в парка. Ще е спокойно и весело и интересно и приятно и ще е перфектното място за живот.

И градът ще е наш.

Една предишна статия, тази за плетенето като градско изкуство, ме накара да се замисля доколко  смятаме града, в който живеем, за наш собствен. Имам предвид съществува ли в съзнанието на съвременния българин някакво собственическо чувство върху дори и съвсем малка площ от града, в който прекарва живота си?

Честно казано съм почти убедена, че всички се раждаме и живеем като чужденци в собствените си градове. И досега това изобщо не ме е притеснявало, макар че като архитект и аз съм имала моменти, в които съм се ядосвала как може някой да сложи супер загрозяваща и пречеща будка  на някой тротоар или нещо такова. Имала съм и моменти, в които съм се хващала да изчистя и оплевя пред блока и други подобни, но все спорадични неща, за които бързо забравяш – кажи речи след три дена няма и следа от каквито и да било подобни усилия. Истината е, че колкото и да съм се ядосвала на гледка или нещо дразнещо по улицата – например колко трудно е да се мине по някой тротоар или как изгорелите кофи за боклук стоят с месеци без да бъдат прибрани от боклуджиите – никога не съм смятала, че е моя работа да го оправя или поне да съобщя на някого за това и пак си минавам само на нареждане по адрес на който там би трябвало да я оправи тая поразия. Сигурна съм, че не съм изключение.

Да, обаче наскоро прекарах няколко месеца в Дания и като се върнах ме обхвана някаква върла нетърпимост към старите ми порядки (моите и на хората, с които обикновено се виждам). Не че сега пак не съм постоянно в колата и определено почти не си подавам носа навън, особено напоследък. После препрочетох едни мои стари постове за Копенхаген и идеята за Средиземноморски начин на живот в Скандинавия – първа и втора част, сетих се за всичките междублокови пространства из Люлин или Младост, а и всички останали квартали на София, за почти хроничната липса, която е налегнала тротоарите в Лозенец, за невъзможността да си намериш място за сядане навън, което да е далеч от коли и трамваи и не е скрито под найлон или плексиглас (забелязали ли сте, че когато се каже градина, нашите заведения имат предвид допълнителна временна постройка с найлонови или от друг лек, евтин и в някои случаи прозрачен материал покриви?), когато лятото искаш да пиеш нещо в кафето. Изключвам кварталните капанчета разбира се, защото вече сме пораснали за тях. Прекарах няколко години в едно такова докато бях в гимназията и мисля, че ми е напълно достатъчно .

Ако добавим и прочутото хвърляне на боклук през балкона (обикновено не гледам през прозореца на кухнята ни в Люлин, защото въпреки, че мястото не е много скрито, пак си е пълно с доволно количество боклуци, а слава богу, изобщо не може да се сравнява със задния двор на една сграда на „Фритьоф Нансен“, в която живеехме през 1992 г.), също така всичките изгорели пластмасови кофи, на които се нагледах след смяната фирмата за чистота, остатъците на някои от които си ги гледам вече месеци наред – например тази пред офиса ни, както и много много други дребни и не толкова дребни неща и случки, чийто списък вярвам всеки от вас би могъл да допълни доста успешно, вече съм съвсем убедена, че всичко това се случва просто защото не смятаме нашия град за наш си собствен.

Не че всички са така. Разни организации, като Велоеволюция например, за които писах, или пък Трансформатори с красивото мото „Transform your public space“, за които още не съм намерила време да пиша, освен тук, работят в насока промяна и подобряване на градската среда. Но те са малко и са се нагърбили с доста трудна задача, защото за да постигнат добри резултати, трябва да се преборят с навик, които се утвърждава в съзнанието ни от векове.

Продължението в следващата статия, за да не ви отегча с прекалено много разсъждения

(снимката нарочно е от място в София, което харесвам. Грозните местенца и без това си ги гледаме всеки ден)

Единствената форма на градско изкуство специално в София, която може да се наблюдава редовно, са графитите. Градския дизайн почти го няма в последно време, скулптури или нови елементи почти не се появяват. Може да не се намираме на север, но градът ни е точно толкова сив и скучен както някое английско предградие, заливано постоянно от дъжд и с надвиснали сиви облаци. Англичаните обаче обичат да си разнообразяват, и макар да не са чак такива любители на ярките цветове, както са шведите или датчаните, все пак при тях съществува нещо наречено yarn bombing (или нещо от сорта на бомбардиране с прежда). Идеята май се е появила първо в Тексас, но пък в една англоговоряща среда, тези неща се разпространяват доста бързичко.

Истината е, че градското или уличното изкуство винаги си е било предимно мъжко занимание – като се започне от дизайнерите на елементи на градската среда и се стигне до младежите със спрейове, които се крият от патрулките в опити да изрисуват някоя стена (или в моя случай – платнище на камион!). А сега подобни неща се правят с прежда, нещо което все още е в сферата на типично женските дейности. Не че в youtube няма филмчета, в които мъже обясняват как се плете, просто мъжете са по-уверени в себе си .

Yarn bombing е плетене на неща, които се експонират в градска среда. Можете да облечете някое дърво. Или пък парапет. Или просто да изплетете някоя играчка и да я оставите на необичайно място. Причините хората да практикуват подобно нещо са разнообразни. Като започнем от вечното противопоставяне между високото изкуство и занаятите (което намалява може би единствено при развитието на сецесиона като стил, както и неговите локални разновидности). Всъщност ако си спомняте, художествената ни академия започва именно с преподаването на живопис и на декоративни изкуства (между другото пак в същия период), а и повечето ни известни художници са имали доста добра представа и от приложни изкуства. Дори Баухаус, училището, което става символ на модернистичната вълна, всъщност преподава и занаяти. Така че защо и днес да не съчетаем изкуството с добре познатия ни занаят на плетенето?

Някои го правят просто като форма на самоизява, други за да протестират срещу нещо. От artyarn например събират изхвърлени по улиците на Ливърпул (а вече и на други места – например Берлин и Ню Йорк) найлонови торбички, преработват ги на прежда и след това правят своя проект на някое от местата, където са намерили най-много изхвърлени торбички. По този начин се надяват да привлекат вниманието на хората към този проблем. Други, като Magda Sayeg от Тексас, са започнали просто с идеята да разкрасят квартала си. Някои го правят само заради изкуството – knitthecity.com.

И не мислете, че ние сме назад с материала – в Пловдив има Handmade day, от Къщекула са правили проект за оплитането на едно дърво в двора им, а тук и тук могат да се видят и разни снимки. При нас плетенето винаги се е практикувало, макар да имаше един период, в който не беше чак толкова на мода. Тогава плетяха само бабите ни. Мен например баба ми ме е учила да плета като малка, но една последната година се запалих отново и започнах да се уча и да опитвам нови неща (примери: тук и тук). И да, нямам никакво намерение да плета пуловери . За мен е интересен фактът, че напоследък плетенето започна да се превръща от чисто домашна дейност в обект на изследване от дизайнери и творци, за което и смятам да публикувам още един пост специално по темата.

Но какво точно прави идеята за плетенето като градско изкуство толкова привлекателна? Плетенето обикновено се свързва с нещо топло и меко, носещо домашен уют и успокоение. Докато градът за нас напоследък е по-скоро чужд, студен и непознат. И разбира се – сив и скучен. Ето защо всеки от тези малки и по-големи проекти не само че го правят да изглежда малко по-малко сив и скучен, но внасят, или по-скоро изнасят навън частица от уюта, който обикновено свързваме с вкъщи и ни карат да почувстваме градското пространство малко по-близко.

Снимките са от блога на knitthecity.com

Повечето информация е от статията в allaboutyou.com. За размишленията обаче спокойно можете да вините мен

В събота отидох на Панаира на книгата в НДК, както правя почти винаги, когато има панаир. Забелязали ли сте огромната разлика между панаирите, които се правят през последните две-три години и тези, които се правеха преди десет? Каква разлика ли? Ами огромното количество хора, които ги посещават. Миналата година дори имаше панаир в мола и определено мога да кажа, че идеята беше чудесна, освен това се и радвам колко много хора отделят време и средства на книгите. Всъщност вече изобщо не вярвам на онези спорни резултати от проучванията на „Аз чета“.

ОБАЧЕ аз всъщност съм си егоист и съм страшно недоволна. В събота се чувствах като на откриване на Lidl или нещо от сорта – беше си цял подвиг да се добереш до който и да е щанд, камо ли да разгледаш на спокойствие книгите и да си харесаш нещо. Имам чувството, че панаирът вече е замязал на истински панаир. Някой ще каже защо съм се бутала да ходя в събота следобед като съм такъв човеконенавистник, но аз пък ще кажа, че още си спомням с удоволствие времето, когато из всички етажи на НДК се пръскаха всякакви малки щандове на съвсем не толкова многобройните ни както сега издателства по това време, как имаше и време и желание и възможност и от двете страни за комуникация. Как можех да поспра да всеки щанд и да поразпитам кои са най-добрите заглавия в момента, какво смятат да издават в близките месеци, как върви превода на дадена книга, да си кажа мнението за поредното издание от някоя поредица или просто да изнедоволствам, че някой автор още не е преведен на български. По това време можеше да се запознаеш с истинските издатели, а не с продавачи и сътрудници, можеше да си поговорите за книгите като цяло, някои от тях дори ми правеха по-големи отстъпки, защото се учудваха как една ученичка може да чете толкова много. Винаги, когато ми препоръчваха някоя книга, се оказваше наистина добра. И да, по това време си беше напълно възможно да знаеш всички издателства и какво издават, дали имат добри преводачи и и редактори или печатат с мноого печатни грешки (имаше и такива издания!), както и голяма част от собствениците им по физиономия без да полагаш специални грижи за това.

И сега, както обикновено, се върнах с няколко торби с книги, които едва пренесох до вкъщи, но този път някак не беше голямо удоволствие да си ги купя. Чаках на опашки, хората ме бутаха или удряха с някоя чанта или яке, за да си платя каквото си бях избрала, трябваше да викам, за да ми обърнат внимание, а когато нещо ме глождеше и се чудех дали ще е интересно нямаше кого да попитам за съвет, а си играех на „да го купя или да не го купя“.

Къде останаха времената, когато никой не четеше?

Горещо е, лятно е, 13-ти петък, средата на август. Добре че от време на време прикапва малко вода от натежалото небе да ни разхлади за минута-две, защото иначе не се живее. Мрачно, а тежко и тегаво, един поспалив петъчен следобед, който дори перспективата от още една вечер навън, прекарана във вторачване в небето с малката надежда да видиш някоя комета от центъра на София, не може да направи по-малко муден и неплодотворен откъм работа. Снимала съм си един от букетите, които получих вчера, защото жълтото на слънчогледа много ми напомня жегата навън. Приятни събота и неделя ви пожелавам