shamans » Размишления

Горещо лято

shamans — Fri, 13 Aug 2010 13:20:12 +0000

Горещо е, лятно е, 13-ти петък, средата на август. Добре че от време на време прикапва малко вода от натежалото небе да ни разхлади за минута-две, защото иначе не се живее. Мрачно, а тежко и тегаво, един поспалив петъчен следобед, който дори перспективата от още една вечер навън, прекарана във вторачване в небето с малката надежда да видиш някоя комета от центъра на София, не може да направи по-малко муден и неплодотворен откъм работа. Снимала съм си един от букетите, които получих вчера, защото жълтото на слънчогледа много ми напомня жегата навън. Приятни събота и неделя ви пожелавам

Апатия или пролетна умора?

shamans — Mon, 12 Jul 2010 07:50:58 +0000

Обхванала ме е някаква ужасна апатия, заради която не ми се прави абсолютно нищо. Нямам никакво желание да пиша, нямам никакви идеи, а тези, които съм си набелязала преди ми се струват или скучни или неподходящи за този блог или просто прекалено трудоемки за един пост. Съответно не правя нищо и се ядосвам, защото преди имах наистина много идеи, а нямах време да пиша за всички. Не знам дали не е някаква пролетна умора, защото за объркания ми организъм сга е пролетно време, или пък е защото смених обстановката толкова изведнъж и сега вместо да се разхождам по каналите в Копенхаген кисна по задръствания сутрин и си прекарвам деня слушайки колко е лошо положението и как сме закъсали всички.

От НБУ получавам мейл писан в петък в 5 и половина, че директорът на програмата ни излиза в отпуска от понеделник и ще почива до 15 август; в Люлин няма топла вода, а съобщенията ги виждам чак днес, благодаря, вече знам, че няма топла вода; бул. Арсеналски е затворен, но никъде няма табелка откъде да минеш и всички коли обикалят по един и същи маршрут в опити да намерят откъде да минат… та хванала ме е някаква апатия и депресия явно, съжалявам, днес няма да има интересен пост.

Между другото снимката е от Скансен – първият музей на открито, който се намира в Стокхолм.

Go green!

shamans — Fri, 25 Jun 2010 07:00:00 +0000

Това е призив. Защото малките неща, умножени по хилядите и милиони хора, които ги прилагат, могат да се превърнат в големи! Приложете днес едно, утре друго, след време всички, превърнете това в част от ежедневието, в единствения начин, по който да стават нещата. Научете всичките си роднини, приятели и познати да го правят! Измислете и вие нещо, което щади природата, приложете го и го разкажете на всички. Защото България има прекрасна природа и от нас зависи да я запазим. Защото светът трябва да бъде приветливо място за живеене. Защото екосъобразне съвсем не значи без удобства. Защото ако не стане от първия опит, ще стане от втория, но никога няма да стане без да се опита.

Оставяйте колата, когато времето е хубаво!

Не купувайте ненужни неща!

Не хвърляйте това, което може да се преизползва!

Затваряйте кранчето на чешмата, докато си миете зъбите!

Сменете старите крушки с нови енергоспестяващи когато изгорят!

Не оставяйте телевизора включен ако не го гледате!

Не зареждайте телефона цяла нощ, ако са му необходими само два часа!

Отказвайте найлоновите торбички!

Не използвайте бутилирана вода!

Купувайте местни продукти!

…..

има още толкова много, но все мънички неща, с които по малко по малко всеки би могъл да свикне. Сигурна съм, че доста от тях ги прилагате, а и може би ще ме подсетите за още?

Междувременно препоръчвам да погледнете:

We are what we do

Gorichka.bg

Story of stuff – особено филмчето!

Ето и една идея за хора с дворове (засега) – Екокомпост.бг

За колективния разум

shamans — Mon, 07 Jun 2010 07:34:12 +0000

По времето, когато бях запален читател на научна фантастика, сред многото и най-разнообразни идеи за бъдещето или пък за други планети, запомних една, която ми направи доста голямо впечатление, но по странно стечение на обстоятелствата сега не мога да се сетя за името на нито един роман или разказ, в който съм чела това. Става дума за колективния разум. Не знам точно кога съм го прочела за първи път, но със сигурност доста преди да вляза в гимназията, а това значи и доста преди интернет да стане това, което е в момента. Някъде в средата на 90-те, когато само предполагахме какво ще се случва след 2000-та година. И със сигурност съм чела неща, писани доста преди това, предвид колко бързо се превеждат книги у нас.

Пиша всичко това, защото тези няколко дена, особено след като прочетох тази статия в Екомедия за това как хората са постигнали световно господство, си припомних старите си убеждения, че пътят ни развитие ще ни отведе до създаването на колективен разум. Всяко нещо, което правим в момента, всяко нещо, което споделяме, всяка мисъл, всяка споделена идея е част от колективната памет, която малко по малко развиваме в момента в целия свят благодарение на интернет и всичко, което се разви около него. И най-вече благодарение на идеята за споделяне на информация. Все повече и повече се развиват проектите за свободно споделяне на каквато и да е информация. Всички знаем парадокса на запазените права – колкото повече патенти се направят, толкова по-трудно ще става да се измисли нещо ново, защото вече нищо не се забравя, а всичко ново обикновено е добре забравено старо. И така ще продължаваме, докато не разберем, че всяко ново знание всъщност се гради на нещо предишно, което сме имали – дали на отричането или допълването му, то все не идва отникъде.

Аз лично все повече усещам, че сме тръгнали точно натам. Преди имаше енциклопедии. Сега просто отварям Гугъл или Уикипедия, или питам някой познат във Фейсбук. Не е само това. Самата идея, че имам повече информация на разположение ме прави все по-любопитна и по-любопитна. Понякога не мога да се спра. Тръгвам от търсене на някаква информация за поредния пост, който пиша, или пък нещо за университета и в един момент се оказвам някъде другаде, без дори да помня как точно съм се озовала там, но с вече оформена в главата идея да направя нещо ново, да донапиша нещо, да добавя още някой аргумент в полза на някоя идея, с която се занимавам. Хиляди късчета информация, която се опитвам да подреждам, но в повечето случай просто споделям, защото е прекалено много, за да я оставя само за мен.

Тук ще се намеси някой, за да обясни колко безполезно е това ровене сред ненужна информация, как това води само до губене на времето и не вършене на работа. Е да, точно така е, но дали няма и нещо друго? Дали пък просто времето не е едно такова преходно, нещо не точно определено, време, точно преди да се случи нещо важно?

Всъщност точно това говорят в момента хората, които се занимават с духовното – казват, че сме на прага на нова ера и човечеството има две възможности – или да се обърне към духовното или да се самоунищожи. На мен обаче не ми се струва че са прави. Защото колкото по-навътре отиваш в материалното, толкова по-малко материално става то. Защо например един астрофизик може да бъде вярващ? Нали точно те обясняват как е създадена вселената, говорят за Големия взрив, мислят в повече пространствени измерения, отколкото ние някога бихме могли да си представим. И все пак дори и те стигат до един момент, в който вече не могат да дадат научно обяснение защо все пак сме тук.

Съвсем не съм убедена, че човечеството ще се самоунищожи. Мисля си, че вече е тръгнало към промяна, и тя е в резултат на съвсем логичен и нормален път, който извървява, път по който прави грешки, но ги и октрива и се учи, или поне би трябвало да се учи от тях. Не липсват бърз напредък, но и още по-бързо връщане назад, както и не всички и не всичко е на един и същ етап, но цялостно, погледнато отдалеч, мисля, че вървим все повече натам – към тази нова епоха, за която говорят, времето на абсолютното знание и любов. Те ни принадлежат, това ни е писано и натам вървим от прекалено отдавна за да можем да се отклоним сега.

25% от българите никога не са отваряли книга

shamans — Fri, 04 Jun 2010 07:08:51 +0000

Прочетох го това твърдение от заглавието в една статия в Аз чета и можах да повярвам на очите си. Възможно ли е да има грамотен човек, който през живота си да не е прочел дори една малка книжка? Никога не бих повярвала, но излиза, че един доста голям процента от нацията ни, а именно една четвърт от нея, твърди, че никога не е отварял книга. Имам няколко познати, по-скоро имах, когато бяхме на по 13-14 години, които твърдяха, че не са прочели книга през живота си, но си беше чисто преувеличаване. По-вярното беше, че не са дочитали до край някоя книга. По това време. Като порастнаха вече не го смятат за нещо за хвалене и намират и полза от книгите.

Другото, което ме изненада е, че хората не са чували за Булгаков, Екзюпери и Маркес? Добре, Маркес не се учи в училище, но „Малкият принц“ и „Майсторът и Маргарита“ си бяха много важни (може би затова от 17-годишна не съм чела „Малкия принц“, бях развила истинска непоносимост към тази книжка). Иначе ги разбирам много добре хората, като казват, че купуването на книги е лукс. И как да не ги разбирам, като давам повече пари за книги, отколкото за дрехи и за храна взети заедно и след това хем се чудя защо пак съм останала без пари, хем нямам място вече по библиотечките вкъщи. А мен даже не ми позволяваха много много да чета като малка да не съм си разваляла очите (е направих го, така че може би просто някой трябваше да ме научи как да чета без да ги преуморявам), докато всичките ми приятели им правеха списък с книги и следобед имаха определени часове, в които да ги четат, а те клинчеха при всяка възможност. Това с насърчаването е нож с две остриета: Моля, не карайте децата си да четат насила, така само ще ги откажете завинаги. По-добре ще е ако им покажете колко интересна може да е една книга. И не ги мъчете с нещо дебело и тежко (добре, аз бях изключение, както съм и сега – колкото по-дебело, толкова по-дълго ще е удоволствието от четенето )

Имам един въпрос покрай целите тези размишления – как си избирате кои книги да прочетете? Аз лично най-много обичам просто да мина през някоя книжарница, да се завъртя покрай рафтовете, да видя дали нещо ще ми хване окото, ако не се случи отивам до рафта с фентъзито и проверявам дали има нещо ново, което още не съм чела. Случвало ми се е да си взема книги, защото са ми препоръчани от приятели, но обикновено са точно тези, които съм мислила да чета някой ден, но все съм отлагала, защото съм мислила, че съм намерила нещо по-интересно в този момент. Точно така станах фен на Бернар Вербер например. А четете ли нещо само защото всички останали са го прочели?

Велоеволюция

shamans — Fri, 21 May 2010 07:00:55 +0000

Напоследък си пиша само за Копенхаген и колко е хубаво тук с колелетата, колко лесно се кара, как правят всичко възможно да ги популяризират дори още повече, и колко се радвам и се изненадвам от себе си как карам колело и като вали и сняг като има и като е студено, че и нося и зверски много багаж с него и все повтарям колко е хубаво да се кара колело. Сигурно звуча точно като всички емигранти, които постоянно опяват колко е зле в България без да могат да обяснят кое точно е толкова зле, а това мнооого го мразя. Какво да направя обаче, истината е, че за последните 16 години, откакто живея в София, за първи път се качих на колело чак миналото лято и то карах само в парковете (няма да казвам колко се зорех в Борисовата докато се кача до басейна в началото хих , просто защото винаги ме е било страх. Аз не карам колело добре. Така и не се научих да тръгвам без да си наглася педала например, оглеждам се, обаче може да загубя равновесие докато го правя, редовно ми се случва да се натреса в някой, все пак се научих да карам колело в Сливен и то по времето, когато там имаше два светофара на кръст! Как да свикна в София? Мен и с колата ме хваща страх понякога в тази лудница по пътищата, макар да си призная, свиква се, или поне разбираш че си свикнал като видиш някой от друг град как се панира на ситуации, които на теб ти се случват по няколко пъти на ден. С всичко се свиква, но защо да свикваме с лошото, като може да е хубаво?

Така, приключвам с извиненията, които се превърнаха в провлачени лирични отклонения и преминавам към темата – „Велоеволюция“. Помните ли онова голямото преброяване на велосипедисти в София, което направиха миналата година? Или онази невероятно весела акция с велоалеите за супермени след като голямото недоразумение, претендиращо да е велоалея, цъфна на тротоара на Славейков (на булеварда имам предвид, тоест сина , всъщност какво стана с нея, така ли я оставиха или се хванаха и я пооправиха?…

Честно казано, бях забравила за Велоеволюцията, но случайно видях едни снимки с техни велосипеди във фейсбук (новият вестник) вчера, поразрових се из сайта им и съм толкова доволна, че реших да си излея доволството в тези дълги редове. Защото хората действат, правят акции, популяризират, търсят контакт с властите и какво ли не само и само да направят карането на колело в София по-малко невъзможно.

Та както може би е станало ясно, вероятно като се върна в София пак ще започна да си карам колелото само в парка, но пък изглежда че вече ще мога да си стигам до там без да ми се разтуптява сърцето при пресичането на всяко кръстовище Само обърнете внимание колко шествия, ревю! (това за да обяснят на хората, че може и официално облечен да караш колело, което аз наистина повярвах чак като го видях;), състезания и велопоходи организират. Освен това правят всичко възможно да съберат достатъчно информация за колоездачите в София, която е от особено значение за изграждане на адекватна инфраструктура. Освен това не претендират сляпо за каране на колело на всяка цена, а напротив, разботят за интегрирана транспортна система в столицата ни, което трябваше да се случи още преди години и е една от основните причини лично аз да стисна зъби и да се престраша да карам кола. Най-добре хвърлете едно око на кампаниите, а защо не да попълните и анкетната листа за велосипедисти.

Остана само да цитирам какви точно са предимствата на велосипеда. Пак повтарям, сигурно ще си карам колата като се върна, но честно казано все повече се навивам поне като имам време и времето е приятно да тръгвам с колело, в крайна сметка и опит натрупах последните няколко месеца, вярно основно с пияни датчани, и съвсем внимателни шофьори, но все са няколко часа повечко, отколкото имах преди да дойда . И така, велосипедите са:

- по-бързи (няма трафик ;

- по-евтини (не купуваш бензин, пък и колко струва едно обикновено колело в сравнение с кола?);

- по-здравословно (е точно сега не е, защото дишаме кофти софийски въздух, но ако повечко хора зарежат автомобилите вече няма да е кофти, а в момента и без това си го дишаме, така че поне малко да влезем във форма покрай това);

- по-екологично (виж горния коментар ;

- по-социално (е това е така, но който не иска – слагайте слушалките и се правете че не чувате. Внимание – само се правете! защото в София е жизненонеобходимо да чуваш какво става покрай теб когато си на улицата, не се знае кога ще изкочи някой минаващ на червено);

- по-тихо (и още как!);

- заема по-малко място (и тесните улички вече не са толкова тесни!);

- предвидимо време за път (а това е нещо много важно ако нямаш време да подраняваш);

- достъпен транспорт за хора без шофьорска книжка (това обаче не значи, че не е необходимо да се знаят правилата за движение, даже повече, за да може да се предвиди какво ще направи съседностоящата кола например);

- по-манияшко: като се замисля, всичките ми познати, които се придвижват на колело, са архитекти, но това сигурно е защото почти всичките ми познати са архитекти. Та точно те са които ходят по хижи, карат ски или борд като луди, някои карат и маунтин байкове (ох, това как се пише?), занимават се с някакви странни неща като кайтове, сърфове, гмуркания и т.н., с две думи все екстремисти, на които хем им се възхищаваш, хем им се чудиш на акъла. Особено като започнат да обясняват кое счупване от какво им е. Но пък и веднъж не съм чула някой да се е претрепал с колело. Защото точно при нас няма такова чудо като пиян велосипедист, или поне още не съм чувала. Много са ни отговорни и разумни (за разлика от датчаните и всичките са с естествен тен, придобит по планините или по софийските улици, все едно цяло лято са порили хавайски вълни – та по-маниашко е да, и още как – всеки може да си стои в колата и да си пусне парното като е студено или климатика като стане горещо и да се оплаква от времето. Маниашко и за хора, които търсят въздух.

Средиземноморският начин на живот в Скандинавия

shamans — Thu, 29 Apr 2010 07:00:45 +0000

Сядането навън и множеството масички и заведения на открито не са точно нещо, което свързваме със Скандинавия, както каза една колежка веднъж, но колкото и да е странно, точно това ми направи най-много впечатление в началото, когато дойдох тук – през февруари можеше да се видят масички на почти всяка пешеходна улица в центъра. Всяко заведение приготвя и някаквъв определен цвят одеалца (които тук не са никак скъпи, дори и за нашите стандарти) и ги подрежда по облегалките на столовете, за да може всеки, на който му е студено, да се завие. Най-интересното е, че дори и тогава, когато аз, а и повечето ми познати тук, се показвахме навън само колкото за да стигнем донякъде, имаше хора, които сядаха отвън за по кафе или горещ шоколад.

Сега обаче е съвсем друго. Масичките са навсякъде, всички заети почти постоянно (или поне тези, които са на слънце), а хората прекарват много повече време навън, отколкото вътре. Дори и аз докато пиша съм седнала до водното огледало в университета (тук си имаме интернет, иначе бих отишла в някой парк), събула съм обувките, защото вече съм се напекла особено много и се радвам на прекрасния слънчев копенхагенски ден. Е, да с яке съм, защото като подухне бързо се сещам, че все пак не съм в Средиземноморието. Но температурата е 12 градуса и това е най-топлия ден откакто съм тук, как да не се възползвам . Разбира се, датчаните карат колела и в сняг, и дъжд, и в студ, и в бурни ветрове, така че няма как да се учудя, че излизат навън при първа възможност. Така де, и аз вече започнах да го правя

Истината обаче е, както ни разказа един от преподавателите, които имахме по Датска култура, който е архитект междувпрочем, че допреди 20-тина и малко повече години Копенхаген съвсем не е изглеждал по този начин. По това време всички са смятали, че няма смисъл да се изнасят маси навън, или да се карат колелета заради честия дъжд и защото е твърде студено да се сяда навън. Но постепенно архитекти и общинари се заемат да променят това като стимулират по всякакъв начин подобни дейности. Не съм сигурна как точно са го решили и колко ли трудно е било в началото да намерят разбиране, но виждам как действат в момента и мога само да завиждам.

Има нещо много важно, свързано с климата тук, за което нямах идея преди да дойда и да го видя с очите си – слънцето е от съществено значение за това как ще се чувствате. Не става дума само за проектирането на по-големи прозорци и по-светли интериори, с което да се запази психологическото равновесие на живеещите тук (известно е, че липсата на достатъчно слънчева светлина води до депресия, аз лично я почувствах доста осезаемо през февруари и март), но колко и да е странно, дори през март слънцето грееше учудващо силно в редките случаи, когато го виждахме, а сега, в края на април, то вече топли осезателно. Но ако само за момент застанете на сянка, разбира се, бързо се озовавате в мразовитата северна пролет. Точно този факт стои в основата на славата на прословутия Нюхавн, както можах да се убедя едва наскоро, когато го видях с очите си – на северния бряг на пристанището грее слънце, южният е почти постоянно в сянка. И ако сте на северния бряг се чувствате като в Гръция през ранна пролет, а на южния – като в Сливен през декември. Разликата е огромна и много осезаема. Ето защо масите на сянка на всички улици обикновено са празни (може би през юли и август няма да е така, но няма да имам възможност да видя), докато тези на слънце са заети от стотици хора, които се радват на прекрасните слънчеви лъчи с по халба датска бира в ръка.

Съвсем същото е и в Малмьо в новата част – западното пристанище и парка Скания, който е проектиран точно с мисълта за устойчиво развитие и привличане на хора дори и само за разходка. Брегът е с идеалното изложение за тази цел (точно както и в Нюхавн), тоест е ослънчен почти постоянно, дотолкова че почти никой не обръща внимание на студения океански вятър, освен двама заблудени българи

Всъщност хората наистина се възползват максимално от хубавото време – кафетата са пълни, парковете още повече и някак ми става тъжно като се сетя как в София винаги съм си намирала някакво извинение (като например, че още е студено! ), за да не отида в парка и да се помотам на „чист софийски“ въздух, вместо да се затварям вкъщи. Истината е, че винаги ми се виждат мръсни тези наши паркове, постоянно се носи прах от някъде, в Борисовата градина не можеш да се отървеш от шума на коли от Цариградско; като цяло, макар напоследък все пак да ги поддържат доста добре, все още повечето ни паркове си изглеждат доста запуснати. Може би Южния прави изключение. Трябва да кажа, че и градинката пред офиса ни я направиха много хубава – тази на Черни връх между преките Горски пътник и Вежен, никога не съм знаела как се казва. Доста пъти като съм си тръгвала от офиса съм се изкушавала да седна на някоя пейка и да си почета или просто да се помотам, но пък колите по булеварда доста развалят усещането за съжаление.

София климатично е много по-подходяща за такова нещо, но редовно ми се случва, дори в най-горещите вечери да се чудя къде можем да седнем навън и в крайна сметка да се оказваме в поредното затворено помещение, или заден двор, който се затваря в 11 часа и пак ме хваща яд, че не живея в Пловдив или Варна или изобщо някъде другаде. Може би като намалят колите в центъра, или ако сложат подходяща за пешеходна алея настилка по Витошка, ще има достатъчно и приятни заведения с маси на открито, но в момента са крайно недостатъчни.

Приключвам с уточнението, че постът е писан в неделя, а вчера вече беше 15 градуса и ще става и по-топло. Освен това се получи прекалено дълъг, така че ще го разделя на две. Следващата част очаквайте утре.

Сладкишчета

shamans — Sat, 24 Apr 2010 07:12:32 +0000

Maki’s cakes открих съвсем малко след Великден благодарение на withthisring.

Цялата тази глазура, панделки, розички, листенца, цветенца и пепрудки ме кара да се замисля дали изобщо отделяме достатъчно внимание на естетическото в ежедневието си? Дали нямаме нужда понякога да спрем и да посветим половин час на украсяването на ястието, чието приготвяне иначе е отнело 15-тина минути? Не съм приготвяла кой знае колко сладкиши през живота си, но украсата им винаги се е свеждала до плодове или поръсен шоколад отгоре и това винаги ме е задоволявало, но понякога, като погледнеш някой шедьовър в кулинарията, няма как да не поискаш и ти нещо толкова красиво на масата си. Друг е въпросът дали някой би посегнал да го опита, или по-скоро сладкишчето ще остане да краси масата или витрината на която е изложено. На мен ми изглеждат много романтични и по-скоро приличат на миниатюрни кутии за бижута, отколкото на нещо, което се яде. Но истината е, че имаме нужда от красота около нас и това е един от начините да я постигнем.

Лех Качински загина в самолетна катастрофа

shamans — Sat, 10 Apr 2010 12:46:58 +0000

Знам, че пиша втори пост днес, но преди малко видях новините, и останах поразена от катастрофата, която се е случила в Смоленск. Няма как да не изразя съболезнования към роднините. Но трябва да кажа и че цялата тази работа изглежда малко съмнителна. Толкова много важни политици на едно място, самолетът не следва инструкциите от кулата, докато военните са ги последвали, мисля си, че може да се окаже много подходящо за няколко да се отърве от президента, от началника на генералния щаб на въоръжените сили, управителят на Централната банка на Полша, директора на Бюрото за национална безопастност, някои министри и важни политици. Делегацията е била на път към Катин за честването на годишнината от Катинското клане. Струва ми се малко иронично точно президентът, който възприема полската история като основа на политическата си платформа, да загине по път към честванията на 70-годишнината от най-голямото известно ми клане в историята, при което са загинали около 22 000 души от полската интелигенция. Изобщо твърде много президенти умират в самолетни катастрофи. Всички помним Борис Трайковски, но попаднах и на този списък на загинали в самолетни катастрофи президенти, който ми се вижда малко по-дългичък отколкото бих предположила. В крайна сметка пътуването със самолет не е чак толкова опасно, или поне досега съм смятала така. Не че самолетът не е бил стар, мисля че навсякъде из Източна Европа се използват стари руски самолети. Просто е малко съмнително. Ще чакам да разбера резултатите от разследването, макар че едва ли ще бъдат по-различни от вече съобщеното. Междувременно на поляците ще им се наложи да се справят някак с новото положение – да успеят в най-скоро време да изберат нов президент и да намерят заместници за постовете на загиналите.

Защо не можем да направим истински изложби?

shamans — Thu, 11 Mar 2010 08:00:48 +0000

На 28 февруари приключи една прекрасна изложба в Националния музей, която макар и да не беше първата, която съм посетила тук (в Копенхаген), беше първата която наистина ме накара да се замисля какво правим у нас и защо не можем да направим и ние подобна изложба.

През цялото време са ме учили, че изложбите вече трябва да бъдат задължително интерактивни. На това особено много се наблягаше във ВИАС, когато специализирахме в катедрата Теория и история. Като ходехме по екскурзии си правехме записки какво ни е направило впечатление по музеите, къде използват допълнителни екрани, информация и т.н. И много хубаво ни учеха. Само че сега ние си се занимаваме с жилищни сгради (пък някои и с това не се занимаваме) и пак няма кой да прави „интерактивни изложби“.

Другия пример – НБУ, изкуствознание – там пък имах възможността да участвам в организирането на две фотоизложби по повод прочутите пътуващи семинри на департамента (които са незаменими!). Разбира се, бяха си обикновени студентски фотоизложби. Както и всички други изложби в университета. Но поне в НБУ постоянно се случват някакви такива неща. И обърнахме особено внимание на телефонния гид, който бяха приготвили за изложбата на Пикасо в София (помните я нали – в Галерията за чуждестранно изкуство). И дотук.

Случайно да сте били на някоя наистина добре направена изложба в български музей? Аз все още се опитвам да се сетя, защото ме гложди патриотичното чувство в момента, но не успявам. Говоря за изложба, която ангажира сетивата, представя някой или нещо по начин, който ще е интересен дори за незапознат с материята човек, ще завладее вниманието дори на дете? Такава, която наистина ще предаде някакво чувство и внушение за това, което представя, а не просто подреждане на експонати в определен ред?

Както винаги прекалявам с разсъжеденията, затова в крайна сметка смятам да оставя за утре самото представяне на изложбата и какво точно ми хареса в нея. Ако нямате търпение, можете да разгледате снимките, които съм качила във Facebook страничката ми.