Може и да е странно, но като свикнеш с нещо, колкото и странно да ти е било в началото, после се превръща в нормално. От пет дни съм си вкъщи, но колкото и успокояващо познато да е всичко, толкова и дразнещо е в същото време. Например си мислех, че ще съм по-спокоен шофьор, но се изнервих още при първото ми качаване в колата след една много странна маневра, малко опасно изнасяне на кръстовищи и леко мъка да си припомня габаритите на колата: трябваха ми само десет минути по софийските улици, за да започна да нареждам шофьорите подред. А се бях зарекла да карам спокойно и да не се ядосвам. И даже не бързах много. И задръстване нямаше…
Вече излизах три или четири пъти по кафета или разни други заведения и всички сядат вътре! Може да има маси навън, може да не са на улицата, като предложа да седнем отвън никой не ми обръща внимание. Времето е прекрасно, а ние се врем в запушеното заведение, в което някой ти издиша тютюнев дим в лицето, а климатикът разнася странни миризми, защото вън подухвало леко. Помощ! Аз си мечтаех за това време няколко месеца подред!
Та хич не съм си и подала носа навън точно защото времето не било хубаво или пък защото всички са заети. Мда, още в понеделник бях в офиса (не че беше задължително) и се запознах с всички възможни актуални и не толкова проблеми. Което не е лошо, ама можеше да изчака до вторник предполагам? Поне докато си разопаковам багажа?
И е много сиво! Аз и преди си знаех, че София не е много цветна, обаче сега всичко ми се вижда сиво и е много подтискащо. Даже зеленото на дърветата нещо не ми се вижда много зелено 
Освен това вървя и само си казвам: „ето това тук могат да го оправят, там може малко цветя да сложат, тук трябва една пейка…“ все в тоя дух. Не е добре – човек остава много разочарован така, или пък си измисля работа, която няма възможност да свърши.
И друго нещо ми направи впечатление – явно много съм им свикала на тия високи датски мъже, защото в понеделник виждах само мъже с бирени шкембета или мускули от фитнес, които не могат да си допрат ръцете до тялото. А преди си мислех че мъжете са ни съвсем нормални и добре изглеждащи. Дано от другата седмица да започна да срещам и такива, че тези в началото ми дойдоха в повече 
Общо взето нищо ново под слънцето предполагам – всеки прави сравнение, когато е бил дълго време някъде в чужбина. Аз обаче си знам че до седмица-две тези неща няма да ми правят впечатление вече и няма да давам зор да сядаме навън, да ходим на разходка в парка или да караме колело и съвсем ще се срастна с колата, както винаги е било, а нещо никак не ми се иска това да се случва. Имаше си много хубави страни датския начин на живот. Например сега всички ми казват че съм отслабнала, което е много далеч от истината, но пък след толкова много въртене на педали изобщо не усещам кога съм се качила пеша до 7-ия етаж например, а преди се задъхвах бая до там. И ходенето ми липсва вече – от както съм в София сигурно не съм извървяла повече от километър пеша – представяте ли си? А снимките – една снимка не съм направила, само пренасям багажи и подреждам
Popularity: 3% [?]
Здрасти мила,
ето сега разбрах къде се изгуби тези дни….определено те разбирам. Аз винаги се чувствам така всеки път като се прибирам в България след някой мой престой в чужбина, но за жалост става все по- зле, защото си казваш че и преди 4 години нещата са си били същите и нищо не се е променило и няма да се промени. Но пък ти знаеш че си се променил и някакси не пасваш на света който виждаш…. Аз вярвам че ще запазиш онези хубави черти на датския живот и ще успееш да ги търсиш дори и да ти се вижда невъзможно защото не трявба да забравяш че винаги има и по-добро и да се бориш за него:))))
Обещавам че като си дойда ще отидем да седнем някъде отвън и да пием кафенце.:))) Пращам ти мн целувки от много топъл Копенхаген:****
Всичко това ми напомня времето, когато се върнах обратно в БГ след 6 месеца Еразъм обмен в Холандия, след 2 години все още не бях се настроила обратно към бг начина на живот и когато отново отидох в чужбина беше като „връщане у дома“
Непатриотично, но факт 
И след една цяла година в чужбина никак ама никак не бързам да се връщам 
Много се надявам да не ми отнема две години да свиквам. Всъщност човек свиква с всичко рано или късно, но предпочитам да успея да променя някои нещица все пак. Няма как да не отбележа обаче, че се радвам да си говоря на родния език
Иначе утре със сигурност ще се помотам навън на спокойстие, колкото и да искат приятелите тук да се завират по климатизираните заведения 