Наскоро бях в Берлин за няколко дни. Това ми беше първото пътуване в Германия и съм много доволна, че се случи най-накрая, но още повече се оказах късметлия, че успях да посетя една от сградите на Даниел Либескинд, а именно Еврейския музей.  

Бях си наумила да отида, защото вече бях ходила в Копенхагенския такъв музей и бях очарована от интериора му, така че очаквах нещо подобно – само интериор и почти никаква експозиция. Така де, мен и без това не ме интересува историята на евреите. Твърде подтискаща е. Разбира се, както честичко ми се случва, се оказвах с тотално погрешни очаквания. И за да не оставя и вас с погрешни очаквания – нямам намерение да пиша кой знае колко за архитектурата, сградата и без това си е доволно известна. Този път съм обикновен турист, или поне такъв, който се занимава с изкуство, а не с архитектура

Всички музеи, които успях да посетя, докато бях в Берлин, се оказаха невероятно добре направени, но Еврейският е най-нмапредничав откъм подход към експозицията им. Хвърлете един поглед на сайта - дори само логото, което имат, намеква за нещо новичко. Логото всъщност е формата на новата сграда, проектирана от Либескинд, но е нещо съвсем далеч от каквато и да е ясна връзка с евреи, не че знам какво точно би било очевиден избор.

Първото, което ме изненада, е че музеят беше пълен, на гардероба се редихме на опашка, което не ни се беше случвало в другите музеи. А аз очаквах да сме почти сами, както беше в Копенхаген . Сградата е огромна, а интериорът съвсем не е толкова впечатляващ, колкото малкия датски музей, но пък колкото повече обикалях, толкова повече се убеждавах, че е премислен много добре. Дотолкова, че дори някои празни помещения, оставени с идеята да бъдат празни, като паметник, вдъхновяват създаването на инсталации, предназначени, специално за тях.

Имаше едно странно нещо, и то е започването на експозицията от горния етаж и вървенето надолу, чиято причина не можах да си обясня, но пък и след като веднъж се качиш горе, насладиш се на тавана на стълбището и се потопиш в експозицията, чуденето става безпредметно. Експозицията е огромна, има толкова много неща, периоди, детайли, лични истории и какво ли не, че в момента в който излязох, вече бях сигурна че си спомням за не повече от една десета от тях.

Въпреки очакванията ми само да хвърля един поглед на експозицията и да се фокусирам върху сградата, се оказах доста заинтригувана и разглеждах подробно. Най-вече заради разнообразния начин, по който са показани нещата. Например в началото те посреща изкуствено дърво на желанията, нар, който показва началото на експозицията. После се заглеждаш в един огромен чесън с три скилидки, после започват разни чекмеджета, които дърпаш, за да четеш информация, екрани със снимки на документи, картички, кутийки, в които откриваш скрити предмети, места за сядане, където можеш да четеш поезия, въстановки на тайни убежища, писма на отведени в лагерите, игри, които те карат да научиш свещените предмети за евреите, или пък цилиндри с думи на иврит, които въртиш, за да намериш превода на английски, табла с букви, от които можеш да запомниш поне няколко само докато се заглеждаш как са направени. Няма да ви лъжа, вътре е пълен хаос. Може би точно затова е интересно. След всеки завой има нещо ново, съвсем различно от предишното. Няма никаква явна обща концепция, както е практиката в другите музеи. По-скоро постоянната експозиция е съставена от множество по-малки самостоятелни експозиции, които, събрани заедно, дават общото разнообразие на музея. При това изобщо няма да споменавам подземния тунел, през който се влиза в новата сграда, както и градината на осъдените, или пък инсталацията с металните лица – „Падналите листа“ в Празнината.

За повечко снимки ви предлагам да разгледате албума във фейсбук.

Popularity: 2% [?]

Tags: архитектура, Берлин, Германия, Даниел Либескинд, музеи, Музей на евреите, Музей на евреите в Берлин