Една предишна статия, тази за плетенето като градско изкуство, ме накара да се замисля доколко  смятаме града, в който живеем, за наш собствен. Имам предвид съществува ли в съзнанието на съвременния българин някакво собственическо чувство върху дори и съвсем малка площ от града, в който прекарва живота си?

Честно казано съм почти убедена, че всички се раждаме и живеем като чужденци в собствените си градове. И досега това изобщо не ме е притеснявало, макар че като архитект и аз съм имала моменти, в които съм се ядосвала как може някой да сложи супер загрозяваща и пречеща будка  на някой тротоар или нещо такова. Имала съм и моменти, в които съм се хващала да изчистя и оплевя пред блока и други подобни, но все спорадични неща, за които бързо забравяш – кажи речи след три дена няма и следа от каквито и да било подобни усилия. Истината е, че колкото и да съм се ядосвала на гледка или нещо дразнещо по улицата – например колко трудно е да се мине по някой тротоар или как изгорелите кофи за боклук стоят с месеци без да бъдат прибрани от боклуджиите – никога не съм смятала, че е моя работа да го оправя или поне да съобщя на някого за това и пак си минавам само на нареждане по адрес на който там би трябвало да я оправи тая поразия. Сигурна съм, че не съм изключение.

Да, обаче наскоро прекарах няколко месеца в Дания и като се върнах ме обхвана някаква върла нетърпимост към старите ми порядки (моите и на хората, с които обикновено се виждам). Не че сега пак не съм постоянно в колата и определено почти не си подавам носа навън, особено напоследък. После препрочетох едни мои стари постове за Копенхаген и идеята за Средиземноморски начин на живот в Скандинавия – първа и втора част, сетих се за всичките междублокови пространства из Люлин или Младост, а и всички останали квартали на София, за почти хроничната липса, която е налегнала тротоарите в Лозенец, за невъзможността да си намериш място за сядане навън, което да е далеч от коли и трамваи и не е скрито под найлон или плексиглас (забелязали ли сте, че когато се каже градина, нашите заведения имат предвид допълнителна временна постройка с найлонови или от друг лек, евтин и в някои случаи прозрачен материал покриви?), когато лятото искаш да пиеш нещо в кафето. Изключвам кварталните капанчета разбира се, защото вече сме пораснали за тях. Прекарах няколко години в едно такова докато бях в гимназията и мисля, че ми е напълно достатъчно .

Ако добавим и прочутото хвърляне на боклук през балкона (обикновено не гледам през прозореца на кухнята ни в Люлин, защото въпреки, че мястото не е много скрито, пак си е пълно с доволно количество боклуци, а слава богу, изобщо не може да се сравнява със задния двор на една сграда на „Фритьоф Нансен“, в която живеехме през 1992 г.), също така всичките изгорели пластмасови кофи, на които се нагледах след смяната фирмата за чистота, остатъците на някои от които си ги гледам вече месеци наред – например тази пред офиса ни, както и много много други дребни и не толкова дребни неща и случки, чийто списък вярвам всеки от вас би могъл да допълни доста успешно, вече съм съвсем убедена, че всичко това се случва просто защото не смятаме нашия град за наш си собствен.

Не че всички са така. Разни организации, като Велоеволюция например, за които писах, или пък Трансформатори с красивото мото „Transform your public space“, за които още не съм намерила време да пиша, освен тук, работят в насока промяна и подобряване на градската среда. Но те са малко и са се нагърбили с доста трудна задача, защото за да постигнат добри резултати, трябва да се преборят с навик, които се утвърждава в съзнанието ни от векове.

Продължението в следващата статия, за да не ви отегча с прекалено много разсъждения

(снимката нарочно е от място в София, което харесвам. Грозните местенца и без това си ги гледаме всеки ден)

Popularity: 3% [?]

Tags: градът, София