Вчера беше 125 годишнина от рождението на австрийския архитект Джоузеф Франк, който се счита за един от най-известните и влиятелни шведски дизайнери. В Австрия се занимава с проектиране, като набляга на функционализма и напълно се отказва от декорациите по фасадите, но не харесва големите жилищни единици и стандартизираните интериори. След като емигрира в Швеция през  1933 (той има еврейско потекло), се занимава с дизайн на мебели и тъкани, който лично мен ме впечатляват повече от архитектурата му и затова искам да ви покажа някои от тях тук. Разбира се, започвам с логото на гугъл, което разбира се, подсеща винаги за подобни годишнини. Тук можете да разгледате по-представителна извадка от мебелите му. От същия сайт са и снимките по-долу. Предлагам ви да хвърлите едно око и на сайта на фирмата, която Франк, заедно с Астрид Ериксон основава и която съществува и до днес и продължава да предлага неговите дизайни – Svensk Tenn.

Има една съществена разлика между музеите в Копенхаген и тези в Берлин, която беше направо фрапираща за мен – тези в Берлин работят много и до късно. Та именно Копенхагенския музей на евреите се опитвах няколко пъти да посетя, първите два пъти беше затворен, после не ни пуснаха да влезем, защото тъкмо затваряха, след това пък уцелихме понеделник – почивния ден, после пък отидохме много рано и още не беше отворил. В крайна сметка, с много упорство, двете със сестра ми успяхме да се вмъкнем. Датчаните имат лятно и зимно работно време на музеите. Проблемът е, че лятното време е от първи юни до края на август. През цялата останала част от годината важи зимно работно време, което в конкретния случай е от 13:00 до 16:00. Как да ги хванеш отворени? Разбира се, това е краен пример, обикновено работят от 11 до 5, което е много по-нормално. Само че като попаднах в Националната галерия в Берлин в 10 вечерта, вече не бях толкова сигурна

Заветния музей всъщност има едно доста незабележимо входче, покрай което съм минавала поне три пъти преди да разбера, че той се намира точно там, но това е защото Либескинд е направил само интериора, а музеят иначе е поместен в стара тухлена сграда, в най-старата част на Кралската библиотека.  Типично по датски – абсолютна ненамеса, но пък ги разбирам – това е комплексът на най-старата кралска резиденция в Копенхаген.

И наистина, в интериора съчетанието между оригиналните тухлени стени и новите наклонени плоскости на Либескинд се е получило доста интересно. Като цяло усещането да влезеш в нещо подобно е много интересно. Не е точно като сграда, по-скоро като вътрешност на нещо. Но пък светлите дървесни плоскости ме спасяват от внушенията за нещо неприятно и на фона на облачното Копенхагенско небе дори ме изпълват с оптимизъм. Освен това съм очарована от пода, който честичко си мени наклона и на места те принуждава да предприемаш моряшки маневри, защото рядко успаваш да видиш къде точно сменя посоката. Всъщност сестра ми каза, че е ужасно, но на мен ми хареса, може би защото като цяло бях загубила точна представа кое е равно и кое не и по-скоро се доверявах на краката си, отколкото на очите си. Истината е, че не е кой знае колко, но е достатъчно да те накара да се объркаш леко в първия момент. Много приятно чувство, предвид как сме свикнали с правоъгълните помещения с вертикални стени. Все едно постоянно нещо се движи, нищо не е в покой.

Започвам да си мисля, че последното има нещо общо с историята на сградата, която е била хангар за лодки или нещо такова през 16 век, макар в интернет да се разпространява идеята за стотиците евреи, пресекли морето, за да избягат от нацистите в неутрална Швеция. Дания, също като България, е спасила евреите си като ги е пратила с кораби към северната си съседка. Точно затова и музея в Копенхаген е решен в светло, заради по-радостната съдба на датските евреи. Аз си дадох сметка за това чак като отидох в Берлин и видях тамошния музей и се почувствах подтисната от огромните празни бетонни пространства (някои вече запълнени, но затова в следващ пост), както и острите като бръснач стени на някои места, които ми създаваха постоянното некомфортно чувство за нещо надвиснало. Тук идеята е била посетителите да се чувстват добре и като в лодка и ние наистина се почувствахме така, макар че разбрах за лодките много след като го посетих. С две думи – интересна идея, която явно е осъществена идеално.

Имаше друг момент обаче, който не ни хареса. Няма никаква логика в избирането на наклона на плоскостите и фигути и формите им. Което довежда до някой наистина безумни детайлчета, които може би при други обстоятелства няма да ме впечатлят толкова, но аз се намирам в един от най-интересните интериори, на които съм попадала (да не кажа и най-), и съответно не ги очаквам. Като витрините, които са пълни с неща, невъзможни за разглеждане заради острата форма на съклото, което показва само малка част от тях. Всъщност след много ровене из търсачките, открих едно обяснение за точно тази форма на стените – да оформи думата „Мицва“, което е и емблемата на музея всъщност, и ако погледнете макетът, публикуван в този сайт, може и наистина да откриете прилика с емблемата на музея (така де, нямам идея иначе как се пише „мицва“ на иврит), обаче не ми се вижда много ясна. По-скоро ми напомня връзката на логото със сградата в музея в Берлин. Пък и понякога, особено след като в случая става дума за изграждане на интериор в съществуваща сграда, някак не ми се вижда добре тези неща да се следват толкова буквално. Това обаче са само някакви отвлечени размишления, които съвсем не намаляват внушението на интериора, който ви описвам. Пожелавам на всеки да има възможност да го види съвсем скоро и да прецени за себе си доколко е впечатляващ.

Снимките са заснети абслютно нелегално и си личи по качеството им, но пък в интернет има достатъчно много. Това се оказа един от малкото музеи в Копенхаген, в който не е позволено да се снима, освен ако не дадеш една доста прилична сума пари, която ние решихме да си спестим, защото ни се видя прекалено голяма . Самата експозиция разгледахме точно за 10 минути, при това през повечето време се чудехме защо витрините са толкова неподходящи, но това все пак си остава един от най-интересните музеи, в които съм попадала.

Днес съм малко заета – имам да взимам още два изпита, за които тепърва започвам да уча, а в същото време съм планирала разни пътувания насам натам. Няма как обаче да не споделя няколко снимки от един от по-далечните квартали на Копенхаген, където хората живеят в малки симпатични къщички и всичко е зелено.

Някои от снимките можете да видите и във фотоблога ми – Shamans’ Photoblog.

Наскоро бях в Берлин за няколко дни. Това ми беше първото пътуване в Германия и съм много доволна, че се случи най-накрая, но още повече се оказах късметлия, че успях да посетя една от сградите на Даниел Либескинд, а именно Еврейския музей.  

Бях си наумила да отида, защото вече бях ходила в Копенхагенския такъв музей и бях очарована от интериора му, така че очаквах нещо подобно – само интериор и почти никаква експозиция. Така де, мен и без това не ме интересува историята на евреите. Твърде подтискаща е. Разбира се, както честичко ми се случва, се оказвах с тотално погрешни очаквания. И за да не оставя и вас с погрешни очаквания – нямам намерение да пиша кой знае колко за архитектурата, сградата и без това си е доволно известна. Този път съм обикновен турист, или поне такъв, който се занимава с изкуство, а не с архитектура

Всички музеи, които успях да посетя, докато бях в Берлин, се оказаха невероятно добре направени, но Еврейският е най-нмапредничав откъм подход към експозицията им. Хвърлете един поглед на сайта - дори само логото, което имат, намеква за нещо новичко. Логото всъщност е формата на новата сграда, проектирана от Либескинд, но е нещо съвсем далеч от каквато и да е ясна връзка с евреи, не че знам какво точно би било очевиден избор.

Първото, което ме изненада, е че музеят беше пълен, на гардероба се редихме на опашка, което не ни се беше случвало в другите музеи. А аз очаквах да сме почти сами, както беше в Копенхаген . Сградата е огромна, а интериорът съвсем не е толкова впечатляващ, колкото малкия датски музей, но пък колкото повече обикалях, толкова повече се убеждавах, че е премислен много добре. Дотолкова, че дори някои празни помещения, оставени с идеята да бъдат празни, като паметник, вдъхновяват създаването на инсталации, предназначени, специално за тях.

Имаше едно странно нещо, и то е започването на експозицията от горния етаж и вървенето надолу, чиято причина не можах да си обясня, но пък и след като веднъж се качиш горе, насладиш се на тавана на стълбището и се потопиш в експозицията, чуденето става безпредметно. Експозицията е огромна, има толкова много неща, периоди, детайли, лични истории и какво ли не, че в момента в който излязох, вече бях сигурна че си спомням за не повече от една десета от тях.

Въпреки очакванията ми само да хвърля един поглед на експозицията и да се фокусирам върху сградата, се оказах доста заинтригувана и разглеждах подробно. Най-вече заради разнообразния начин, по който са показани нещата. Например в началото те посреща изкуствено дърво на желанията, нар, който показва началото на експозицията. После се заглеждаш в един огромен чесън с три скилидки, после започват разни чекмеджета, които дърпаш, за да четеш информация, екрани със снимки на документи, картички, кутийки, в които откриваш скрити предмети, места за сядане, където можеш да четеш поезия, въстановки на тайни убежища, писма на отведени в лагерите, игри, които те карат да научиш свещените предмети за евреите, или пък цилиндри с думи на иврит, които въртиш, за да намериш превода на английски, табла с букви, от които можеш да запомниш поне няколко само докато се заглеждаш как са направени. Няма да ви лъжа, вътре е пълен хаос. Може би точно затова е интересно. След всеки завой има нещо ново, съвсем различно от предишното. Няма никаква явна обща концепция, както е практиката в другите музеи. По-скоро постоянната експозиция е съставена от множество по-малки самостоятелни експозиции, които, събрани заедно, дават общото разнообразие на музея. При това изобщо няма да споменавам подземния тунел, през който се влиза в новата сграда, както и градината на осъдените, или пък инсталацията с металните лица – „Падналите листа“ в Празнината.

За повечко снимки ви предлагам да разгледате албума във фейсбук.

„Always begin a thing by considering it in its largest context, a chair in a room, a room in a house, a house in an environment, an environment in a city plan.“

Eero Saarinen

„Ако не знаете какво да направите с нещо в къщата си — боядисайте го бяло. Или черно. Сериозно, няма да сбъркате.“

WhAT Association

Напоследък ми се случи да видя наживо доста сгради, които иначе знаех само благодарение на archdaily, и една от тях е новата пристройка на Музея за модерно изкуство в Малмьо. Много известен напоследък, но не само заради интересната си сграда, а и защото е единственият музей за модерно изкуство в Скандинавия с толкова голяма колекция, при това чуждестранната му колекция покрива целия 20-ти век, което автоматично го превръща в прекрасно място за обучение на студенти по изкуствознание и културознание не само от Скания (шведската провинция), но от цяла Швеция и Дания. За повече информация ви предлагам да разгледате сайта на музея, който не знам защо не е оранжев, а розово-лилав.

Този път няма да ви говоря за експозицията, защото нямах възможност да я разгледам, макар да възнамерявам да поправя това в най-скоро време, но искам да напиша няколко думи за самата сграда, като предполагам статията в ArchDaily вече всички са я чели. Аз много тенденциозно си бях записала адреса на музея преди да отида в Малмьо точно поради тази статия, която ме подсети, че новите сгради в шведския град далеч не се изчерват с Turning Torso. Първото ми впечатление беше, че оранжевото е толкова оранжево, че чак те бие в очите, но истината е, че без него никога нямаше да открия музея, а така го забелязахме доста бързо, въпреки че вече бях решила, че не съм уцелила улицата. За съжаление мястото пред входа беше препречено от ограждения, така че не можахме да се насладим докрай на фасадата, но със сигурност оранжевият набразден от кръгли дупки квадрат не стои никак зле сред околните тухлени сгради от началото на миналия век и дори по-стари. Напротив, макар че прави невероятно впечатление с яркия контраст, който поражда, сградата изглежда съвсем на мястото си.

От друга страна, разбирам, че не са искали да нарушават целостта на фасадата, но този страничен вход ми прилича по-скоро на вход за някоя малка галерия, отколкото за толкова прочут музей. Особено ако се вземе предвид, че като надникнеш вътре можеш да видиш само нещо оранжево, без нищо, което да дава насока дали е отворено, дали има някой вътре, дали това наистина е музей и т.н. Разбира се, ако се престрашиш и влезеш, ще минеш през тясното входно пространство и ще се окажеш във фоайето, където вече ще си отговориш бързо на горните въпроси, ако преди това не се вцепениш от визуалната какафония, която сполетява сетивата ти. Не че има нещо нередно или ненаред, но няма как да се отървеш от чувстовото за нещо сбъркано. Истината е, че фоайето, което изцяло е издържано в същия крещящ оранжев цвят, който виждате и на фасадата, действа объркващо по простата причина, че в първия момент окото няма възможност да се адаптира и да възприеме каквито и да е детайли от интериора. Не съм очаквала цвета да има толкова голямо значение, но откакто съм в Дания и виждам смелото използване на чисти цветове от дизайнерите тук (например яркото зелено в изложбата на 3xn), все повече се убеждавам колко е важно и колко ми е трудно да си представя как ще въздейства един по-крещящ цвят.

Оранжевото не е като бялото, тук полусенките се губят най-вече защото се получава нещо средно и неопределимо между лек сумрак от слизащото ниско слънце и наситения цвят, но и в същото време някаква силна яркост, която предполага много  и силна топла светлина. Нещо, което сега като го написах, ми звучи малко абсурдно, но може би точно затова ми отне повече от минута да разбера къде съм попаднала, и още повече за да мога да се ориентирам и да започна да различавам различните елементи от интериора без затруднение.

Казаното дотук е описание на едно чисто субективно усещане, породено от сградата и съвсем не значи, че оранжевото като цвят по принцип действа само по този и никакъв друг начин. Но точно в конкретния случай, точно на мен ми действа така. Това не ми пречи да съм очарована от идеята на сградата и да харесвам много фасадата. От друга страна трябва да отбележа, че почти нямам визуален спомен от старата сграда, в която е поместена по-голямата част от музея, независимо, че бях там преди не повече от две седмици. Това е защото новото тяло е толкова крещящо, че привлича абсолютно всеки поглед към себе си, дори и да идваш от ъгъла на улицата откъм страната на тухлената сграда.

И така прекарах един цял ден в Датския архитектурен център, забавлявайки се с презентациите от семинара Behaviour and the build environment, с изложбата Mind your Behaviour, и разбира се, с прекрасната архитектурна книжарница, която имат Цялото нещо започва с теоретичните разсъждения на един социолог, които отначало звучаха малко пресилено, но в крайна сметка се оказаха не само много логични, но и без да иска се наложи един от неговите изрази – „slippery space“, който използва за прекалено голямо и неизползваемо пространство, или такова, което не задържа хора в себе си, а дори напротив – подтиква ги да отидат другаде. Дори англичанинът от Cartwright Pickard Architects започна да го използва този израз Честно казано не ми се иска в момента да правя подробен разбор на това, което говориха, защото ще отнеме повече време да го осмисля, шредполагам, но ми се иска просто да покажа, че тези неща си се случват по прекрасен начин и се надявам и у нас да започнат също толкова добре да ги организират.

]]> http://www.bgshamani.net/arch-seminar-dania/feed/ 1 http://www.bgshamani.net/i-love-this-facade/ http://www.bgshamani.net/i-love-this-facade/#comments Sat, 23 Jan 2010 08:05:02 +0000 shamans http://www.bgshamani.net/?p=894

Намерих я в dezeen. Страшно ми хареса съчетанието. Страшно простичко и много ефектно решение, каквото аз никога не бих се решила да оставя като краен вариат Вярно, още е само на проект, но дано да я видя скоро изпълнена. Иначе самата сградичка не ме впечатли много, но се оказа, че авторите Hogarth Architects имат и други много интересни проекти.

Честичко се случва един и същи обект да се шири на страниците на няколко сайта едновременно, но чак днес се сетих, че това е идеален момент да направим сравнение между подходите на два от най-четените в момента архитектурни блогове – ArchDaily и Dezeen. Избрах си проект, който много ми харесва на шведското студио Елдинг Оскарсон, и започнах да чета паралелно и двете статии. Става дума за Townhouse. Ето и двете публикации:

Townhouse в Dezeen

Townhouse в ArchDaily

ArchDaily, разбира се, започват с кратка информация за проекта – архитект, местоположение, площ, цена и др. Аз лично харесвам и навика им да публикуват името на фотографа, заправил снимките, който в случая е Åke E:son Lindman. Dezeen дават тази информация накрая, при това не съвсем ясно отделена от текста, но пък допълват с подробно описание на материалите. Статиите на Dezeen винаги са доста дълги, защото вмъкват снимките в тях, докато при ArchDaily основанта част от снимките е изнесена в галерия под публикацията. Това от една страна е много неудобно, защото трябва да влезеш в нея, за да разгледаш която и да е снимка, от друга обаче статията става значително по-кратка, избягва се постоянния скрол надолу и ако сградата не ти е харесала, просто пропускаш останалите снимки. В Dezeen обаче след като прочетеш статията вече си наясно и с всички изображения, а тесктът е разделен на отделни изречения след всяка снимка, което страшно улеснява бързото четене и навлизане в проекта, илюстрирано на момента от снимките. Всъщност след кратките встъпителни думи във въпросната статия описанието е оставено на самите проектанти. В ArchDaily е публикуван абсолютно същия текст, но без допълнителни думи. Принципна разлика в двете статии няма, но четейки тази в Dezeen наистина виждаш точно над въпросното изречение точно тази снимка, която го илюстрира и изобщо не ти се налага да предполагаш и се чудиш кое какво е. Е, в ArchDaily са сложили и разрези, обаче в такава резолюция, че няма как да се прочетат подробностите, така че не виждам голям смисъл от упражнението.

Извод: Когато само преглеждам какво е излязло, честичко се ядосвам на дългите статии на Dezeen, защото ми писва да въртя скрола на мишката, а и графично публикациите им не изглеждат никак прегледно. Ако реша обаче да се задълбоча в някоя статия, определено ще предпочета да я прочета точно там. И едно допълнение: Dezeen имат много добър седмичен бюлетин с най-интересните проекти от изтеклата седмица, който получавам по мейл, така че ако не съм имала време да следя какво е излязло, накрая просто си прочитам мейла и знам всички интересни сгради, които са публикувани последната седмица.