В събота отидох на Панаира на книгата в НДК, както правя почти винаги, когато има панаир. Забелязали ли сте огромната разлика между панаирите, които се правят през последните две-три години и тези, които се правеха преди десет? Каква разлика ли? Ами огромното количество хора, които ги посещават. Миналата година дори имаше панаир в мола и определено мога да кажа, че идеята беше чудесна, освен това се и радвам колко много хора отделят време и средства на книгите. Всъщност вече изобщо не вярвам на онези спорни резултати от проучванията на „Аз чета“.

ОБАЧЕ аз всъщност съм си егоист и съм страшно недоволна. В събота се чувствах като на откриване на Lidl или нещо от сорта – беше си цял подвиг да се добереш до който и да е щанд, камо ли да разгледаш на спокойствие книгите и да си харесаш нещо. Имам чувството, че панаирът вече е замязал на истински панаир. Някой ще каже защо съм се бутала да ходя в събота следобед като съм такъв човеконенавистник, но аз пък ще кажа, че още си спомням с удоволствие времето, когато из всички етажи на НДК се пръскаха всякакви малки щандове на съвсем не толкова многобройните ни както сега издателства по това време, как имаше и време и желание и възможност и от двете страни за комуникация. Как можех да поспра да всеки щанд и да поразпитам кои са най-добрите заглавия в момента, какво смятат да издават в близките месеци, как върви превода на дадена книга, да си кажа мнението за поредното издание от някоя поредица или просто да изнедоволствам, че някой автор още не е преведен на български. По това време можеше да се запознаеш с истинските издатели, а не с продавачи и сътрудници, можеше да си поговорите за книгите като цяло, някои от тях дори ми правеха по-големи отстъпки, защото се учудваха как една ученичка може да чете толкова много. Винаги, когато ми препоръчваха някоя книга, се оказваше наистина добра. И да, по това време си беше напълно възможно да знаеш всички издателства и какво издават, дали имат добри преводачи и и редактори или печатат с мноого печатни грешки (имаше и такива издания!), както и голяма част от собствениците им по физиономия без да полагаш специални грижи за това.

И сега, както обикновено, се върнах с няколко торби с книги, които едва пренесох до вкъщи, но този път някак не беше голямо удоволствие да си ги купя. Чаках на опашки, хората ме бутаха или удряха с някоя чанта или яке, за да си платя каквото си бях избрала, трябваше да викам, за да ми обърнат внимание, а когато нещо ме глождеше и се чудех дали ще е интересно нямаше кого да попитам за съвет, а си играех на „да го купя или да не го купя“.

Къде останаха времената, когато никой не четеше?

Джоан Харис ми беше много любим писател преди няколко години. Попивах всичките й книги на момента, в който ги превеждаха и ги четях с огромно удоволствие – бавно и с наслада. Можете да се досетите защо – не че книгите й имат много оригиналнни истории, но езикът, на който ги разказва, тези невероятно красиви описания, мистичната атмосфера, която създава, всичко това ме е омагьосвало независимо, че след третата вече бях способна да позная какво точно ще се случи накрая.

Така че останах страшно доволна, когато миналата седмица попаднах в една книжарница на новата й книга – „Рунически знаци“, точно след като съм се върнала от страната на викингите и съм прекарала три месеца ровене из Едата и четене на истории за Один . Малко странно ми се видя, но се зарадвах. За тези, които нямат търпение, мога направо да кажа, че книжката е интересна, приятна за четене и увлекателна, така че спокойно могат да я прочетат.

Обаче! Обаче изобщо не е на Джоан Харис. Или поне не тази, която знаем от „Шоколад“ или от „Къпиново вино“. Лично аз имам чувството, че понеже се е изчерпала с предишните истории, сега е обърнала компаса към фентъзито и е започнала да пише като по учебник – започвайки с картата, с идилията, с която започва всяко фентъзи, с нарушаването й, с това че главния герой се оказва не обикновено селянче, а от знатен род и т. н. Всичко това подплатено с малко интриги и малко описания на руни и магии, които се правят с тях и това е. Нито героите са описани толкова задълбочено, нито атмосферата, нито света, който описва е толкова плътен и реален, колкото в предишните й книги. А представете си какъв шедьовър може да се получи от съчетанието на изказа й, познат ни от предишните й книги, съчетан с най-подходящия за развихряне на фантазията жанр! Предполагам обаче следващата пак ще е в този жанр и тогава вече се надявам да прочета точно това, което очаквам.

Другото, което ме изненада е, че хората не са чували за Булгаков, Екзюпери и Маркес? Добре, Маркес не се учи в училище, но „Малкият принц“ и „Майсторът и Маргарита“ си бяха много важни (може би затова от 17-годишна не съм чела „Малкия принц“, бях развила истинска непоносимост към тази книжка). Иначе ги разбирам много добре хората, като казват, че купуването на книги е лукс. И как да не ги разбирам, като давам повече пари за книги, отколкото за дрехи и за храна взети заедно и след това хем се чудя защо пак съм останала без пари, хем нямам място вече по библиотечките вкъщи. А мен даже не ми позволяваха много много да чета като малка да не съм си разваляла очите (е направих го, така че може би просто някой трябваше да ме научи как да чета без да ги преуморявам), докато всичките ми приятели им правеха списък с книги и следобед имаха определени часове, в които да ги четат, а те клинчеха при всяка възможност. Това с насърчаването е нож с две остриета: Моля, не карайте децата си да четат насила, така само ще ги откажете завинаги. По-добре ще е ако им покажете колко интересна може да е една книга. И не ги мъчете с нещо дебело и тежко (добре, аз бях изключение, както съм и сега – колкото по-дебело, толкова по-дълго ще е удоволствието от четенето )

Имам един въпрос покрай целите тези размишления – как си избирате кои книги да прочетете? Аз лично най-много обичам просто да мина през някоя книжарница, да се завъртя покрай рафтовете, да видя дали нещо ще ми хване окото, ако не се случи отивам до рафта с фентъзито и проверявам дали има нещо ново, което още не съм чела. Случвало ми се е да си взема книги, защото са ми препоръчани от приятели, но обикновено са точно тези, които съм мислила да чета някой ден, но все съм отлагала, защото съм мислила, че съм намерила нещо по-интересно в този момент. Точно така станах фен на Бернар Вербер например. А четете ли нещо само защото всички останали са го прочели?

Първата книга, която си купих в Копенхаген, всъщност две, са книгите на Карън Милър –   „The Innocent Mage“ и „The Awakened Mage“. харесах си ги заради кориците, а и защото името беше съвсем ново за мен, а все пак изглеждаше интересно. И бях зарязала сума ти недочетени книги в София, трябваше да наваксам с нещо. И макар в началото да тръгна трудно, защото и английският ми искаше малко ошлайфане, не можах да спра да ги чета, докато не завърших последната страница на втората книга.  Не че историята е нещо невиждано, но пък какво от това? Още не мога да разбера защо хората продължават да искат да са изненадани от някоя история, от сценарий, за мен има предизвикателство и в постоянното разнообразие, в невероятно многото варианти, по които може да се разкажат някои почти еднакви истории. Особено тази – за неукият рибар с ужасен характер, седмият син, тръгнал да търси щастие в големия град, който постепенно се издига все повече и в крайна сметка спасява света и разбира се, го променя. Същата стара история за героят, който ще спаси всички.

Но самият герой, характерът му, начинът по който постоянно се опитва да откаже да направи това или онова, начинът по който постоянно недоволства, но в крайна сметка прави точно, това което трябва, независимо на каква цена, начинът му на говорене, който дори аз успях да усетя (една от най-отличителните черти на Ашър е ужасният му акцент. Дори със скъпите дрехи успява да свикне, но не и да си промени говора ; изпитвах истинско удоволствие да чета как постепенно се променя все повече и повече, едно нещо след друго, водещо го в крайна сметка към финалната битка. В повечето истории героят се появява млад и зелен, но обикновено е трудно да проследиш, да усетиш кога точно е се е променил дотолкова че да може да води армии и да се изправя срещу злото без да му мигне окото. А при Ашър може да се проследи всяка поредна стъпка – от решението да отиде в града – с тогавашните му простички мечти, които така и никога не успява да изпълни, през решението да работи за принца, новите дрехи, новите отговорностти, новите проблеми и как все по-лесно се справя с тях, през страхът който изпитва от магията и от това, което го очаква, до финалното му изправяне срещу Морг.

Второто нещо, което ме грабна, са отношенията му с принца – с братът, който никога не е имал. Отначало принцът е учител на Ашър, но и цени невероятната му искреност, която е така необходима на непритежаващият магия принц. После двамата постепенно се превръщат в приятели, в нещо повече от приятели. Ашър все повече започва да помага, да се грижи за принца, да го защитава, докато в един момент буквално си разменят местата и Ашър поема задълженията на Джар, а той отговорността да го защитава. И се проваля разбира се, но пък успява другаде – в крайна сметка успява да даде живота си, вместо този на Ашър, за да бъде спасено кралството Лур. Нещо, което Ашър казва, че никога няма да му прости, а всъщност после той самият моли за прошка.

Героите в книгата са толкова живи, всеки с неговите проблеми, задачи, задължения, с бремето, което трябва да поеме, всеки със своите опасения, страхове и лични битки, с своите победи и загуби.

Разбира се, има си и нещо странно в това поредицата да е само от две книги – на някои места си мислех, че същото това нещо щеше да е много по-добре разгърнато в три книги, но може би прекалявам. Предполагам, че ако ги четях на български нямаше да имам такова чувство, макар действително да има възможност за по-детайлно разбработване на някои моменти. Например последната битка. Потготовката за нея беше бърза, свързана с просто научаване на няколко заклинания, а самата тя ужасно кратка, без кой знае какво действие или нещо необичайно. Но това не е важно. Книгите си заслужават да се прочетат, и не са нещо, което ще се забрави веднага.

Тази седмица ще се отправя в търсене на продължението – Fisherman’s Children – от двете книги „The Prodigal Mage“ и „The Reluctant Mage„.

Две ревюта на „The Innocent Mage“, които може би ще са интересни:

Krystal Larsen

Fantasy Book Critics