Три сгради, които можеш да видиш, ако вместо да гледаш нагоре, с взираш в краката си след дъжд. София, Букурещ и Малмьо, една типична българска кооперация и две емблематични за градовете си сгради – Дворецът на народите и Търнинг Торсо на Сантяго Калатрава в огледален образ.

Напоследък ми се случи да видя наживо доста сгради, които иначе знаех само благодарение на archdaily, и една от тях е новата пристройка на Музея за модерно изкуство в Малмьо. Много известен напоследък, но не само заради интересната си сграда, а и защото е единственият музей за модерно изкуство в Скандинавия с толкова голяма колекция, при това чуждестранната му колекция покрива целия 20-ти век, което автоматично го превръща в прекрасно място за обучение на студенти по изкуствознание и културознание не само от Скания (шведската провинция), но от цяла Швеция и Дания. За повече информация ви предлагам да разгледате сайта на музея, който не знам защо не е оранжев, а розово-лилав.

Този път няма да ви говоря за експозицията, защото нямах възможност да я разгледам, макар да възнамерявам да поправя това в най-скоро време, но искам да напиша няколко думи за самата сграда, като предполагам статията в ArchDaily вече всички са я чели. Аз много тенденциозно си бях записала адреса на музея преди да отида в Малмьо точно поради тази статия, която ме подсети, че новите сгради в шведския град далеч не се изчерват с Turning Torso. Първото ми впечатление беше, че оранжевото е толкова оранжево, че чак те бие в очите, но истината е, че без него никога нямаше да открия музея, а така го забелязахме доста бързо, въпреки че вече бях решила, че не съм уцелила улицата. За съжаление мястото пред входа беше препречено от ограждения, така че не можахме да се насладим докрай на фасадата, но със сигурност оранжевият набразден от кръгли дупки квадрат не стои никак зле сред околните тухлени сгради от началото на миналия век и дори по-стари. Напротив, макар че прави невероятно впечатление с яркия контраст, който поражда, сградата изглежда съвсем на мястото си.

От друга страна, разбирам, че не са искали да нарушават целостта на фасадата, но този страничен вход ми прилича по-скоро на вход за някоя малка галерия, отколкото за толкова прочут музей. Особено ако се вземе предвид, че като надникнеш вътре можеш да видиш само нещо оранжево, без нищо, което да дава насока дали е отворено, дали има някой вътре, дали това наистина е музей и т.н. Разбира се, ако се престрашиш и влезеш, ще минеш през тясното входно пространство и ще се окажеш във фоайето, където вече ще си отговориш бързо на горните въпроси, ако преди това не се вцепениш от визуалната какафония, която сполетява сетивата ти. Не че има нещо нередно или ненаред, но няма как да се отървеш от чувстовото за нещо сбъркано. Истината е, че фоайето, което изцяло е издържано в същия крещящ оранжев цвят, който виждате и на фасадата, действа объркващо по простата причина, че в първия момент окото няма възможност да се адаптира и да възприеме каквито и да е детайли от интериора. Не съм очаквала цвета да има толкова голямо значение, но откакто съм в Дания и виждам смелото използване на чисти цветове от дизайнерите тук (например яркото зелено в изложбата на 3xn), все повече се убеждавам колко е важно и колко ми е трудно да си представя как ще въздейства един по-крещящ цвят.

Оранжевото не е като бялото, тук полусенките се губят най-вече защото се получава нещо средно и неопределимо между лек сумрак от слизащото ниско слънце и наситения цвят, но и в същото време някаква силна яркост, която предполага много  и силна топла светлина. Нещо, което сега като го написах, ми звучи малко абсурдно, но може би точно затова ми отне повече от минута да разбера къде съм попаднала, и още повече за да мога да се ориентирам и да започна да различавам различните елементи от интериора без затруднение.

Казаното дотук е описание на едно чисто субективно усещане, породено от сградата и съвсем не значи, че оранжевото като цвят по принцип действа само по този и никакъв друг начин. Но точно в конкретния случай, точно на мен ми действа така. Това не ми пречи да съм очарована от идеята на сградата и да харесвам много фасадата. От друга страна трябва да отбележа, че почти нямам визуален спомен от старата сграда, в която е поместена по-голямата част от музея, независимо, че бях там преди не повече от две седмици. Това е защото новото тяло е толкова крещящо, че привлича абсолютно всеки поглед към себе си, дори и да идваш от ъгъла на улицата откъм страната на тухлената сграда.