Има една съществена разлика между музеите в Копенхаген и тези в Берлин, която беше направо фрапираща за мен – тези в Берлин работят много и до късно. Та именно Копенхагенския музей на евреите се опитвах няколко пъти да посетя, първите два пъти беше затворен, после не ни пуснаха да влезем, защото тъкмо затваряха, след това пък уцелихме понеделник – почивния ден, после пък отидохме много рано и още не беше отворил. В крайна сметка, с много упорство, двете със сестра ми успяхме да се вмъкнем. Датчаните имат лятно и зимно работно време на музеите. Проблемът е, че лятното време е от първи юни до края на август. През цялата останала част от годината важи зимно работно време, което в конкретния случай е от 13:00 до 16:00. Как да ги хванеш отворени? Разбира се, това е краен пример, обикновено работят от 11 до 5, което е много по-нормално. Само че като попаднах в Националната галерия в Берлин в 10 вечерта, вече не бях толкова сигурна

Заветния музей всъщност има едно доста незабележимо входче, покрай което съм минавала поне три пъти преди да разбера, че той се намира точно там, но това е защото Либескинд е направил само интериора, а музеят иначе е поместен в стара тухлена сграда, в най-старата част на Кралската библиотека.  Типично по датски – абсолютна ненамеса, но пък ги разбирам – това е комплексът на най-старата кралска резиденция в Копенхаген.

И наистина, в интериора съчетанието между оригиналните тухлени стени и новите наклонени плоскости на Либескинд се е получило доста интересно. Като цяло усещането да влезеш в нещо подобно е много интересно. Не е точно като сграда, по-скоро като вътрешност на нещо. Но пък светлите дървесни плоскости ме спасяват от внушенията за нещо неприятно и на фона на облачното Копенхагенско небе дори ме изпълват с оптимизъм. Освен това съм очарована от пода, който честичко си мени наклона и на места те принуждава да предприемаш моряшки маневри, защото рядко успаваш да видиш къде точно сменя посоката. Всъщност сестра ми каза, че е ужасно, но на мен ми хареса, може би защото като цяло бях загубила точна представа кое е равно и кое не и по-скоро се доверявах на краката си, отколкото на очите си. Истината е, че не е кой знае колко, но е достатъчно да те накара да се объркаш леко в първия момент. Много приятно чувство, предвид как сме свикнали с правоъгълните помещения с вертикални стени. Все едно постоянно нещо се движи, нищо не е в покой.

Започвам да си мисля, че последното има нещо общо с историята на сградата, която е била хангар за лодки или нещо такова през 16 век, макар в интернет да се разпространява идеята за стотиците евреи, пресекли морето, за да избягат от нацистите в неутрална Швеция. Дания, също като България, е спасила евреите си като ги е пратила с кораби към северната си съседка. Точно затова и музея в Копенхаген е решен в светло, заради по-радостната съдба на датските евреи. Аз си дадох сметка за това чак като отидох в Берлин и видях тамошния музей и се почувствах подтисната от огромните празни бетонни пространства (някои вече запълнени, но затова в следващ пост), както и острите като бръснач стени на някои места, които ми създаваха постоянното некомфортно чувство за нещо надвиснало. Тук идеята е била посетителите да се чувстват добре и като в лодка и ние наистина се почувствахме така, макар че разбрах за лодките много след като го посетих. С две думи – интересна идея, която явно е осъществена идеално.

Имаше друг момент обаче, който не ни хареса. Няма никаква логика в избирането на наклона на плоскостите и фигути и формите им. Което довежда до някой наистина безумни детайлчета, които може би при други обстоятелства няма да ме впечатлят толкова, но аз се намирам в един от най-интересните интериори, на които съм попадала (да не кажа и най-), и съответно не ги очаквам. Като витрините, които са пълни с неща, невъзможни за разглеждане заради острата форма на съклото, което показва само малка част от тях. Всъщност след много ровене из търсачките, открих едно обяснение за точно тази форма на стените – да оформи думата „Мицва“, което е и емблемата на музея всъщност, и ако погледнете макетът, публикуван в този сайт, може и наистина да откриете прилика с емблемата на музея (така де, нямам идея иначе как се пише „мицва“ на иврит), обаче не ми се вижда много ясна. По-скоро ми напомня връзката на логото със сградата в музея в Берлин. Пък и понякога, особено след като в случая става дума за изграждане на интериор в съществуваща сграда, някак не ми се вижда добре тези неща да се следват толкова буквално. Това обаче са само някакви отвлечени размишления, които съвсем не намаляват внушението на интериора, който ви описвам. Пожелавам на всеки да има възможност да го види съвсем скоро и да прецени за себе си доколко е впечатляващ.

Снимките са заснети абслютно нелегално и си личи по качеството им, но пък в интернет има достатъчно много. Това се оказа един от малкото музеи в Копенхаген, в който не е позволено да се снима, освен ако не дадеш една доста прилична сума пари, която ние решихме да си спестим, защото ни се видя прекалено голяма . Самата експозиция разгледахме точно за 10 минути, при това през повечето време се чудехме защо витрините са толкова неподходящи, но това все пак си остава един от най-интересните музеи, в които съм попадала.

Наскоро бях в Берлин за няколко дни. Това ми беше първото пътуване в Германия и съм много доволна, че се случи най-накрая, но още повече се оказах късметлия, че успях да посетя една от сградите на Даниел Либескинд, а именно Еврейския музей.  

Бях си наумила да отида, защото вече бях ходила в Копенхагенския такъв музей и бях очарована от интериора му, така че очаквах нещо подобно – само интериор и почти никаква експозиция. Така де, мен и без това не ме интересува историята на евреите. Твърде подтискаща е. Разбира се, както честичко ми се случва, се оказвах с тотално погрешни очаквания. И за да не оставя и вас с погрешни очаквания – нямам намерение да пиша кой знае колко за архитектурата, сградата и без това си е доволно известна. Този път съм обикновен турист, или поне такъв, който се занимава с изкуство, а не с архитектура

Всички музеи, които успях да посетя, докато бях в Берлин, се оказаха невероятно добре направени, но Еврейският е най-нмапредничав откъм подход към експозицията им. Хвърлете един поглед на сайта - дори само логото, което имат, намеква за нещо новичко. Логото всъщност е формата на новата сграда, проектирана от Либескинд, но е нещо съвсем далеч от каквато и да е ясна връзка с евреи, не че знам какво точно би било очевиден избор.

Първото, което ме изненада, е че музеят беше пълен, на гардероба се редихме на опашка, което не ни се беше случвало в другите музеи. А аз очаквах да сме почти сами, както беше в Копенхаген . Сградата е огромна, а интериорът съвсем не е толкова впечатляващ, колкото малкия датски музей, но пък колкото повече обикалях, толкова повече се убеждавах, че е премислен много добре. Дотолкова, че дори някои празни помещения, оставени с идеята да бъдат празни, като паметник, вдъхновяват създаването на инсталации, предназначени, специално за тях.

Имаше едно странно нещо, и то е започването на експозицията от горния етаж и вървенето надолу, чиято причина не можах да си обясня, но пък и след като веднъж се качиш горе, насладиш се на тавана на стълбището и се потопиш в експозицията, чуденето става безпредметно. Експозицията е огромна, има толкова много неща, периоди, детайли, лични истории и какво ли не, че в момента в който излязох, вече бях сигурна че си спомням за не повече от една десета от тях.

Въпреки очакванията ми само да хвърля един поглед на експозицията и да се фокусирам върху сградата, се оказах доста заинтригувана и разглеждах подробно. Най-вече заради разнообразния начин, по който са показани нещата. Например в началото те посреща изкуствено дърво на желанията, нар, който показва началото на експозицията. После се заглеждаш в един огромен чесън с три скилидки, после започват разни чекмеджета, които дърпаш, за да четеш информация, екрани със снимки на документи, картички, кутийки, в които откриваш скрити предмети, места за сядане, където можеш да четеш поезия, въстановки на тайни убежища, писма на отведени в лагерите, игри, които те карат да научиш свещените предмети за евреите, или пък цилиндри с думи на иврит, които въртиш, за да намериш превода на английски, табла с букви, от които можеш да запомниш поне няколко само докато се заглеждаш как са направени. Няма да ви лъжа, вътре е пълен хаос. Може би точно затова е интересно. След всеки завой има нещо ново, съвсем различно от предишното. Няма никаква явна обща концепция, както е практиката в другите музеи. По-скоро постоянната експозиция е съставена от множество по-малки самостоятелни експозиции, които, събрани заедно, дават общото разнообразие на музея. При това изобщо няма да споменавам подземния тунел, през който се влиза в новата сграда, както и градината на осъдените, или пък инсталацията с металните лица – „Падналите листа“ в Празнината.

За повечко снимки ви предлагам да разгледате албума във фейсбук.

Вместо да обикаляте Гърция и Италия (както и Берлин предполагам), предлагам ви една бърза разходка до малка сграда на канала в близост до Амалиенборг, която съхранява Кралската колекция от скулптури. Тук можете да видите събрани на едно място повечето от най-известните класически творби на скулптурата в копия.

От лъвските изображения на портата на Микена, през фриза на Партенона, Мавзолея в Халикарнас, статуята на Атина Палада, Дискобол, Копиехвъргач, Лаокоон, умиращият гал, вълчицата, символ на Рим, и гигланът на Флоренция, Моисей, Деня и Нощта, Давид на Микеланджело и на Донатело, Пиета, огромна колекция от римски бюстове, египетска скулптура, северен ренесанс и какво ли още не. Тук можете да проследите цялата история на изкуството, спокойно можете да не влизате в част по история, там дори няма да ги видите толкова добре. Даже и оригиналите да видите, вероятно няма да имате такава възможност да ги видите от близо, със сигурност Кариатидите не могат да се видят от близо, или пък ако искате да разгледате глигана във Флоренция, ще трябва да отидете по някое време късно вечерта или рано сутрин, за да не бъде обкръжен от тълпа туристи, които пипат и все повече излъскват и без това вече лъщящата до блясък бронзова зурличка. Със сигурност и лъвовете в Микена трудно ще успеете да разгледате – прекалено са нависоко, или пък гробницата на Медичите във Флоренция, където няма как да се доближите достатъчно и да искате, заради омразните въжета, които спират всеки турист.

Ето тук е идеалното място за уроци по рисуване – заобиколени от модели, всякакви детайли, цели скулптури, изразителни ръце, невероятно реалистични лица, изражения, всичко, тук е мястото на майсторите. И да ви кажа – съвсем лесно е човек да си вземе картон, моливи и гумички и да се отдаде на старите навици от часовете, прекарани в рисуване на капители в залите на ВИАС. Никой няма да ви попречи, нито да ви кара да обяснявате половин час, че изучавате история на изкуството, архитектура, или пък че сте художник, или какъвто е случая, и да се молите за разрешение да постоите и да порисувате безрезултатно, защото в нашите галерии гледат с лошо око дори ако само си водите записки за това, което виждате. Тук дори в повечето случаи са в състояние да ви осигурят и столче, за да не се правите на студент първокурсник седейки на земята.

Не бих казала, че това е музей. Усещането е по-скоро като за огромно ателие на скулптор, пълно със заготовки и готови отливки, копия и други копия на всякакви статуи, разположени където е имало място, а и където не е имало с едничката цел да се събере всичко на едно място.

Щях да запиша и линк към сайта на музея, но очевидно тази седмица той не съществува, вероятно правят някакви промени, така че ви препращам към сайта на Националната галерия, към която е и този музей – Statens Museum for Kunst, както и към малко информация в сайта на Карлсберг разбира се.

Напоследък ми се случи да видя наживо доста сгради, които иначе знаех само благодарение на archdaily, и една от тях е новата пристройка на Музея за модерно изкуство в Малмьо. Много известен напоследък, но не само заради интересната си сграда, а и защото е единственият музей за модерно изкуство в Скандинавия с толкова голяма колекция, при това чуждестранната му колекция покрива целия 20-ти век, което автоматично го превръща в прекрасно място за обучение на студенти по изкуствознание и културознание не само от Скания (шведската провинция), но от цяла Швеция и Дания. За повече информация ви предлагам да разгледате сайта на музея, който не знам защо не е оранжев, а розово-лилав.

Този път няма да ви говоря за експозицията, защото нямах възможност да я разгледам, макар да възнамерявам да поправя това в най-скоро време, но искам да напиша няколко думи за самата сграда, като предполагам статията в ArchDaily вече всички са я чели. Аз много тенденциозно си бях записала адреса на музея преди да отида в Малмьо точно поради тази статия, която ме подсети, че новите сгради в шведския град далеч не се изчерват с Turning Torso. Първото ми впечатление беше, че оранжевото е толкова оранжево, че чак те бие в очите, но истината е, че без него никога нямаше да открия музея, а така го забелязахме доста бързо, въпреки че вече бях решила, че не съм уцелила улицата. За съжаление мястото пред входа беше препречено от ограждения, така че не можахме да се насладим докрай на фасадата, но със сигурност оранжевият набразден от кръгли дупки квадрат не стои никак зле сред околните тухлени сгради от началото на миналия век и дори по-стари. Напротив, макар че прави невероятно впечатление с яркия контраст, който поражда, сградата изглежда съвсем на мястото си.

От друга страна, разбирам, че не са искали да нарушават целостта на фасадата, но този страничен вход ми прилича по-скоро на вход за някоя малка галерия, отколкото за толкова прочут музей. Особено ако се вземе предвид, че като надникнеш вътре можеш да видиш само нещо оранжево, без нищо, което да дава насока дали е отворено, дали има някой вътре, дали това наистина е музей и т.н. Разбира се, ако се престрашиш и влезеш, ще минеш през тясното входно пространство и ще се окажеш във фоайето, където вече ще си отговориш бързо на горните въпроси, ако преди това не се вцепениш от визуалната какафония, която сполетява сетивата ти. Не че има нещо нередно или ненаред, но няма как да се отървеш от чувстовото за нещо сбъркано. Истината е, че фоайето, което изцяло е издържано в същия крещящ оранжев цвят, който виждате и на фасадата, действа объркващо по простата причина, че в първия момент окото няма възможност да се адаптира и да възприеме каквито и да е детайли от интериора. Не съм очаквала цвета да има толкова голямо значение, но откакто съм в Дания и виждам смелото използване на чисти цветове от дизайнерите тук (например яркото зелено в изложбата на 3xn), все повече се убеждавам колко е важно и колко ми е трудно да си представя как ще въздейства един по-крещящ цвят.

Оранжевото не е като бялото, тук полусенките се губят най-вече защото се получава нещо средно и неопределимо между лек сумрак от слизащото ниско слънце и наситения цвят, но и в същото време някаква силна яркост, която предполага много  и силна топла светлина. Нещо, което сега като го написах, ми звучи малко абсурдно, но може би точно затова ми отне повече от минута да разбера къде съм попаднала, и още повече за да мога да се ориентирам и да започна да различавам различните елементи от интериора без затруднение.

Казаното дотук е описание на едно чисто субективно усещане, породено от сградата и съвсем не значи, че оранжевото като цвят по принцип действа само по този и никакъв друг начин. Но точно в конкретния случай, точно на мен ми действа така. Това не ми пречи да съм очарована от идеята на сградата и да харесвам много фасадата. От друга страна трябва да отбележа, че почти нямам визуален спомен от старата сграда, в която е поместена по-голямата част от музея, независимо, че бях там преди не повече от две седмици. Това е защото новото тяло е толкова крещящо, че привлича абсолютно всеки поглед към себе си, дори и да идваш от ъгъла на улицата откъм страната на тухлената сграда.

Ако ме следите във Фейсбук, може и да сте забелязали един линк, който пуснах тази седмица, докато се бях заровила надълбоко из дебрите на румънската археология. Или по-скоро се опитвах, мъчейки се с непроизносимите румънски имена, които трябваше все пак да свържа и с някакви находки

Става дума за една инициатива, която подкрепя с три ръце и пет крака и с каквото още искате, а именно виртуална мрежа на европейските музеи. Музеят е направен изцяло с научна цел, като идеята е да се покажат на едно място най-интересните находки от музеите, участващи в проекта. Освен това са направени и няколко тематични маршрута, които запознават с тези находки. Цялата идея е съсредоточена върху европейската праистория, от което съм особено недоволна, защото такова нещо би трябвало да има като цяло, а не само за един период, но все пак находките са събрани в няколко категории, които стигат до първи век, при това могат да се разгледат по музеи, по хронология, по географско положение, по обекти и по маршрути.

Музеите, които участват са:

От България: Кюстендил, Русе, Враца, Добрич, Разград, Търговище, Велико Търново и НИМ София

От Румъния: Тимишоара, Сибиу, Арад, Алекандрия, Дева, Клуж-Напоча, Олтенита, Хунедоара, Сфанто Георге, Калараси и Букурещ (сто процента някой не се произнася както съм го написала)

От Италия: Питилияно, Фарнезе, Манчано и Рим.
Участват и музеи от Атина, Виена, Берлин и Будапеща, точния списък ще намерите ако натиснете на музеи.

И забравих да спомена най-важното – проектът си има съвсем нормално функционираща версия на български, така че ви пожелавам приятна виртуална разходка из европейската праистория тук.

—————-

Между другото нашите музеи са поели няколко инициативи, и другата подобна е учебният музей на НБУ, който се прави в момента и би трябвало да бъде открит през април. Той също ще е част от локална музейна мрежа, в която участват и музеите в Казанлък, Хасково, Созопол, Шумен и Враца и се прави чрез усилията на преподавателите ми в НБУ – проф. Ив. Маразов, доц. В. Ганева-Маразова, доц. д-р Т. Шалганова. Сайтът е в процес на разработка, а и в момента музеят получава различни дарения, които ще са основа на експозицията. Основната му цел обаче е, да се правят временни изложби със усилията на студентите. Освен това той няма да е специализиран в един период, а ще обхваща всички, все пак студентите учим всико нали

Сайтът може да го видите на http://museum.nbu.bg/, но още няма почти никаква информация. Обещавам ви поне в следващите две седмици да има информация за казанлъшките гробници, а доколкото разбрах и колекцията картини на съвременни български художници ще се попълва доста, при това все с известни имена, така че хвърляйте по едно око от време на време