P. s.: Още един browser: compfight.com

Конкурсът за Многофункционален комплекс – вторичен столичен център безспорно се оказа най-голямото събитие в архитектурните среди в последно време. Може би и точно заради това толкова много разбуни духовете. Територията е голяма и важна и е нормално поне столичани да имат мнение по въпроса. САБ също не малко спомогнаха за започването на „дискусия” по въпроса като решиха да бойкотират конкурса и да направят свой собствен.

Проектът на студио Фостър

Не ми се иска в този пост да се занимавам подробно с проектите нито от официалния, нито от паралелния конкурс, защото за тях вече се пише доста, а mok също е обещал да разгледа всеки поотделно подробно. Той все пак беше в кухнята на нещата през цялото време и е много детайлно запознат с всички проблеми и въпроси за решаване в това задание, така че съм сигурна, че има какво да напише по въпроса.

Консорциум „АДАИС“

Докато четях дискусиите по различните сайтове в мен се породи недоволство от недоразбирането и недообмислянето на много моменти около този конкурс, което предизвиква и дискусии, основани основни на чувства и лично отношение, без да се погледне на въпроса с малко повече логикаи архитектурна мисъл.

Проект на Максимилиано Фуксас

Преди всичко стои въпросът защо е нужен този вторичен център и след това защо точно на този терен?

Всички знаят, че столицата ни има радиална структура и че никога не се е предполагало, че ще се разрасне толкова много. Практически централната част на града от години се задъхва от прекалено много коли и хора. В центъра липсват и свободни терени за строителство на нови представителни сгради. Дори и да имаше, постоянно стои въпроса с археологическото минало на София и по-специално останките от римския град. Какво точно се вижда например от театъра на антична Сердика в момента? Добре, че част от него е експонирана в приземието на хотел „Арена ди Сердика”, но не бих казала, че достатъчно хора са наясно къде до го търсят, а много дори не подозират за съществуването му. Дори и да го намерят, трудно може да се постигне внушение, подобно на това, което предизвиква театъра в Пловдив, защото там се вижда наистина една съвсем малка част от цялото съоръжение. Не ми се говори за останалата част от древния град. В същото време градския транспорт в центъра на София също е много затормозен. А България наистина има нужда от обновяване на сградния фонд на правителството. Дори и само поради факта, че след по-малко от 10 години председателстването на европейския съюз ще попадне в наши ръце и заедно с това ще имаме нужда от значителен брой нови институции. А преди това? Все пак все още се опитваме да въведем европейски закони и стандарти, имаме нужда и от редица европейски комисии…

Проектът на Г-3

Теренът при старите казарми е бил избран още преди двадесетина години (и дори повече?). Една от причините струва ми се е и близостта до летището. Междувременно наоколо са изпълнени множество сгради, включително жилищни блокове, недостроеното ИПК, множество нови офисни и търговски сгради. Преди в самия край на града, районът вече е доста оживен и обитаем. Като цяло в последните години се построиха много нови сгради по протежение на бул. „Цариградско шосе”, които ще формират и силуета му. Теренът за конкурса е сред малкото останали с ниска застройка най-вече защото там не се е правило нищо поради военните казарми. Целият сграден фонд обаче е особено остарял и то на особено комуникативно място по булеварда. Според последните намерения, които са ми известни, бул. „Г.М. Димитров” ще се превърне в скоростна магистрала от типа на Цариградско шосе. Предвидено е и изграждането на скоростен трамвай. Има добра възможност и за директна подземна връзка с летището. 

Проектът на Заха Хадид

Действително, теренът има проблематични зони, както и достъпът до него. Особено що се отнася до толкова голям поток от посетители, това е проблем от голяма величина. От друга страна, целта на един градоустройствен проект състои точно в това – да представи методи за решаване на тези проблеми. Ето защо при разглеждането на представените проекти би трябвало първо да обърнем внимание решението на екипа на комуникационните проблеми. След това е важно да видим дали проектантите са се съобразили с географските дадености на терена и с околната среда. В това число включвам почти всичко, за което можете да се сетите – околна застройка, оживеност на улиците, подходи, вятър, ослънчаване, валежи, планини…. това съвсем не значи да правим перпендикулярни улици, защото наоколо са точно такива. Едно нещо спокойно може да се интерпретира според личното виждане на проектанта. Стига да е обосновано.

Главният архитект на София, арх. П. Диков, коментира резултатите от конкурса на откриването на изложбата в Галерията за чуждестранно изкуство.

В никакъв случай не мога да се съглася с едно твърдение на колегите от Провокад, че би било по-добре на този терен да се направи екологичен завод за отпадъци или олимпийско селище. Най-вече защото този терен вече не се намира в края на града. Действително, според старите стратегии за развитие на града, зад гарата може и да е по-подходящо, но северното направление отдавна е изтървано по разнообразни причини и е трудно процесът да бъде обърнат. По-скоро оттук нататък трябва да се замислим как да реновираме и отново да направим привлекателни районите в северозападната част на града, които действително предлагат много по-благоприятни условия от развиващите се в момента райони. Но за момента там няма как да бъде място на представителен комплекс, защото околностите му също няма да бъдат представителни. Бих искала да кажа обаче, че въпреки това си виждане, Провокад са се опитали да представят адекватно според тях решение на конкурсното задание. Освен това предизвикват много плодотворна дискусия.

Иска ми се да си кажа мнението и относно ограниченията на конкурса. Фактът, че толкова много колективи участваха в паралелния конкурс, показва, че съществува някакво неразбиране на целта на ограничаването на подобен конкурс. Основното ограничение беше въз основа на потенциала на фирмите участници, тоест то гарантираше, че фирмите са достатъчно компетентни и най-вече че имат достатъчно ресурси да се справят адекватно с толкова голяма задача. Не отричам, че дори и студенти биха могли да направят добър проект, но дали след това ще имат възможността, ако евентуално спечелят, да се справят и с технически проект и реализация? Студентите нямат контакти със специалисти по комуникации, различни инженери, ландшафтни архитекти и много други специалисти, с каквито би трябвало да разполага един екип, разработващ толкова голям проект. Ограничаването на конкурса всъщност е една застраховка от страна на държавата, че премираният проект ще бъде изпълнен професионално и в срок. Премиите, които също много се обсъждаха също са вид застраховка. По проектите се работеше малко повече от пет месеца, при това от много големи екипи на пълен работен ден. Проектите за официалния конкурс не са разработвани в свободното време вечер след работа или след лекции. Кой би си позволил да работи толкова дълго и да вложи всичко от себе си без никакво възнаграждение? Тук не става дума за печалба, но хората трябва и да ядат и да изхранват семействата си. Не могат да си позволят да се прибират без заплата пет месеца, независимо колко голяма привилегия е да участваш конкурс от такъв мащаб.

Произволно избран проект от паралелния конкурс на САБ. Подробности за проекта има тук.

Всички очакваха нещо невиждано от световноизвестните архитекти, а имам чувството че се появи някакво разочарование от представените проекти. Аз също очаквах гениални решения. После се замислих, спомних си с какво страхопочитание разглеждахме редките книги или списания с публикации на небостъргачите на Норман Фостър, спомних си как се радвахме и се опитвахме да разберем философията на Заха Хадид, сетих се, че от тогава изтече много вода и е възможно най-накрая да съм развила малко по-критичен поглед към архитектурата. Все пак тогава бях още ученичка и после студентка в началните курсове. Сега и познавам архитектурата им по-добре и вече си позволявам да търся кусури. Спомних си също, че небостъргачите на Фостър всъщност са правени преди прекалено много време и няма как този човек да продължава да прави едно и също десетилетия наред. Спомних за една лекция в УАСГ по повод изложбата на Фостър в Галерията за чуждестранно изкуство, на която един от неговите най-важни хора ни запозна с новите им проекти и с новото им виждане за архитектура. Сетих се и как на лекции във втори курс библиотеката в Париж на Доминик Перо ни я даваха като пример за неподходящо решение. И тя е много стар проект – оше от 1989 г. Нещата се променят, но при нас винаги стигат с малко закъснение, а може би е време да променим това. Специално за проекта на „Фостър и партньори” чух доста мнения, че се е изложил. Е, и на мен високата сграда ми стои зле, но той следва една цялостна философия за зелена архитектура, която е бъдещето. Това, че още не е постигнал идеалния образ, съвсем не значи, че трябва да спре да го прави, защото съм сигурна, че ще успее.

Като архитект, който е учил тук и не е работил другаде, смятам че имаме много да учим от участвалите в конкурса чужди студия. Най-вече от към подход към задачата. Не смятам обаче, че това са неща, които не можем да постигнем. Напротив, струва ми се, че ако започнем плодотворна дискусия и най-вече ако излезем на световната сцена, тоест ако започнем да се съревноваваме с чуждите архитекти в световни конкурси, ще можем и ние да намерим нашия път и да постигнем тази класа, която според главния арх. П. Диков ни липсва. И не говоря за младежките конкурси, защото студентите и младите архитекти са доста активни по отношение на международни конкурси, при това често се връщат с отличия. Става дума, че и големите български ателиета трябва да започнат да участват в международни конкурси не само за София. Досега това нямаше как да се реализира, защото фирмите изнемогваха да поемат всички поръчки, които се изпълняваха с бума на строителство, който се разрази в последните години. В момента обаче нещата не стоят по същия начин. Работата вече не е чак толкова много, та да не може да се отделя време за поне един сериозен конкурс годишно. А представете си и пресата да може да ги отрази. Да отрази българското участие в тези конкурси, но да може да го представи и на фона на чуждото. За да можем да се поучим, да си извадим изводи и във всеки следващ конкурс или самостоятелен проект да сме все по-добри, докато накрая понятието българска архитектура се превърне в нарицателно. Не смятам, че е далеч времето, в което български архитекти ще предизвикват фурор с изложните си в чужбина.

Горните разсъждения обаче ме навеждат и на нерадостната мисъл, че всъщност нямаме адекватни журналисти, които да отразяват архитектурни събития. След като обявиха приза на Доминик Перо, нямаше журналист, който да не попита съседа си дали е запомнил кой е спечелилият и кой точно проект е негов. В същото време под таблата на Перо се мъдреше една прекрасна табелка „премиран проект”, която организаторите се бяха постарали да сложат, но нямаше кой да я забележи, защото преди да започнат обръщенията журналистите не си направиха труда да обиколят стендовете, а единственото, което правеха е да си нагласят фотоапаратите. Не може архитектурата да се отразява от непрофесионалисти. Все пак засега сме спасени от невероятните гафове, които правят относно родната ни археология например, но докога? Не е възможно да чакаме единствено поредната статия на арх. П. Попов, за да прочетем едно критично и обосновано мнение относно някой въпрос. Все пак той не отразява събития, а пише за нещата, които го интересуват. Не смятам, че можем да развием качествено отношение към архитектурата без качествено отразяване на нещата, свързани с нея. Тоест, крайно време е на архитектите да се преподава и журналистика (пък дори и само един семестър), а след това в разните издания за строителство и архитектура да се търсят завършили архитекти, а не хора с каквото и да е хуманитарно образование.

За последно искам да отговоря и на всички хора, които се питат необходимо ли е подобно разхищение на държавни средства точно в момент на криза. Моментът с финансирането не беше много обсъждан освен сред участниците в конкурса, които трябваше да се съобразят с него. Предвижданията са финансирането да дойде от частни инвеститори, които ще изградят сградите и ще дарят 30% от изграденото на държавата. Тепърва ще се търсят заинтересувани инвеститори, но все пак натоварването на бюджета ще е сведено до минимум

Във връзка с конкретния конкурс за Вторичен столичен център, а и изобщо за архитектурата ми се иска да пиша още много, но ми се струва, че и така вече прекалих с налагането на собственото си мнение. Надявам се съм предизвикала немалко размисли и не съм отегчила прекалено много четящите.

Страшно ми хареса! Особено на фона на студения вятър Ето и един готин деайл, особено както се е получило с иначе пречккащата ми се кола:

После трябваше да замъкна четири табла 96,5 на 96,5 см от PVC, но някакво по-лекичко от това, което бях виждала досега (и слава богу) към САБ на ул. „Кракра“. Там разбира се място се намира с късмет. А аз никога нямам късмет! Съответно след три обиколки на всякакви съседни улички се паркирах доста далечко (на не повече от двеста метра всъщност), но представете си как се носят четири неудобни за хващане пана двеста метра? Първата половина от пътя беше що-годе добре, но после вече трябваше да спирам постоянно. Разбира се, че междувременно ще се появят поне двайсет свободни места за паркиране по „Шипка“, може ли да се очаква нещо друго? Обаче се случи и нещо, което изобщо не очаквах – един крайно мил човечец ми предложи да ми помогне. Направо се стъписах отначало и не знам каква глупост съм му отговорила, но като хвана единия край и стигнахме адски бързо до ъгъла с „Кракра“. Изобщо не съм и очаквала някой да ми помогне! Откак съм влязла във Виас бъхтя редовно насам натам с какви ли не пана и товари, но досега никой не е предлагал да ми помогне. Ето това значи, че не са всички хора зли и лоши или непукисти или каквото пишем още по блоговете като ги слагаме пед общ знаменател!

Всъщност имам още един подобен случай. Става дума за едно пътуване до Сливен тази пролет ако не се лъжа. Тръгнахме двете със сестра ми и с моята кола. По някакво изключение слязохме на първата „Еко“ по пътя (тоест на около 20 км от София) да си вземем нещо и един човек ни каза, че ни е спукана гумата. На мен това за първи път ми се случва. Беше задната дясна гума. Разбира се, и тогава се шашнах, защото теоретично може и да знам че трябва да си сменя някак гумата, обаче тя така се беше спихнала, че изобщо не ми стана ясно как изобщо съм карала, при това без и да разбера дори. После като се замислих, наистина нещо волана доста се въртеше, но кой да се сети. Той и човека ми се чуди на акъла доста време. Както и да е, като видя колко сме се сащисали със сестрата, направо ни преложи да ни смени гумата. Предполагам не сме изглеждали като хора с достатъчно акъл да сменят гума? Е прав си беше! Оказа се, че е пловдивчанин, тираджия и пътуваше със семейството си – жена си и около десетгодишен син, към Пловдив, но винаги спирал на това Еко заради страхотното кафе. Аз не разбирам от кафе, но той даже това не поиска да го черпим! Аз само отворих багажника и му показах резервната гума (добре че си имам всичко). А той като се хвана, не само че я смени адски бързо, но и всяко нещо го обясняваше на сина си (много симпатично и любопитно хлапе, което даже искаше да помага). Трябва да ви кажа, че не бях чувала мъж да говори за нещо, свързано с коли, така че и аз да го разбера. Не само го разбрах, ами си го и преговарям от време на време, защото нищо не се знае. Така че, вече знам как се сменя гума. Само не ми е ясно как точно ще успея да извадя от багажника резервната, когато се наложи – това чудо тежи зверски! Ахам, оттогава си държа и мокри кърпички в колата, защото докато наливането на вода за чистачките става и почти без да се нацапотиш, сменянето на гума не става. Та този човек, този набожен пловдивчанин (само за Дева Мария говореше) буквално ме спаси тогава. Още ме е яд, че не можахме да му благодарим като хората. Даже не се сетих да го питам как се казва. И не искаха нито сокче да им вземем нито каквото и да е друго за почерпка поне. Накрая Мая май успя да ги придума за нещо малко, но то нищо не е. В крайна сметка няма никаква гаранция, че щях да разбера, че гумата ми е спукана (предвид че беше дясна) и кой знае как щяхме да се претрепем по пътя. Освен това наистина научих нещо адски полезно. А през това време три момчета от работещите на бензиностанцията се появяваха като нямат работа и само се подхилкваха и ни гледаха сеир!

Новото трамвайче май вече изобщо не е новина, но по-миналата седмица наистина ме изненада, дори се ядосах че не съм го снимала, а след това много се зарадвах когато пак го видях. Вече рядко ми се случва изобщо да попадам на този завой… Та ето го – много ненормално извънземно изглежда точно тук, но му се зарадвах честно казано. После обаче се замислих – защо не купуват повече бройки по-евтини, за да могат да ги пускат по-начесто в пиковите часове – вместо този, в който когато го видях нямаше почти никакви хора? Вече не използвам тамвай, обаче много добре знам какво тъпкане е по градския транспорт в някои известни на всички часове, в които само се молиш за минаващи по-начесто трамваи, тролеи или автобуси (маршрутки също).