Градски хумор – цитат от един познат.

Още по турско собствен е бил само двора на къщата, мястото оградено с висок дувар, а всичко отвъд него е турско и следователно чуждо. Наистина в някакъв момент преди Освобождението има раздвижване, спомен за което са градските часовникови кули например, или чаршиите, които можем да видим запазени тук-таме, но същинския градски живот започва едва след него. Ако се вгледате по старите картички (например в блога Стара София), ще се окаже, че стара София, също не е особено уредена. Напротив, тъне в кал и прахоляк през повечето време, макар постепенно да придобива все по-европейски вид. При Живков пък имаше сталински съботници (ако бъркам името някой да ме поправи, по времето когато аз ги помня, си бяха просто съботи за почистване на площадката пред блока), които възпитаваха някакво отношение за пазене и почистване. Имаше и редовно миене на улиците дори, както и доста цветя. После реакцията срещу комунистите ни накара да забравим и хубавото и лошото и ето че имаше години, в които не само че не се правеше нищо за града, ами се и рушеше още повече.

Обаче днес вече сме европейци наравно с французи и германци и самата идея, че вече няма нужда да обяснявам на разни недообразовани чужденци, че България е в Европа, нищо че не е в Европейския съюз, ми дава малко по-друго самочувствие. И най-вече желание да живея добре. Ясно е, че доходите ми си зависят най-вече от мен (разбира се и от кризата и от все повечето данъци и от доста други неща), но вече си мисля, че изобщо не съм длъжна да газя в кал всеки път като си паркирам колата пред блока и че нищо не пречи да има леха с цветя отпред. Колкото до сегашното ми местообитание, засега е временно, та не съм се засилила да подобрявам обстановката все още, но пък мястото, където работя, си е перфектно за такава дейност. Използвахме топлите дни да почистим от бурени, израсли дървета (само за една пролет прорастват толкова, че чак не мога да си представя как София още не е потънала в бурени!?!), всякакви боклуци, които постоянно и необяснимо как се сипят от етажите на блока пред нас, не малко количество от тях под формата на фасове, засяхме разни пролетни цветя, оформихме си храстите, окастрихме изсъхналите клони на дърветата и т.н. и т.н. Тия дейности могат да бъдат много и доста уморителни понякога, но нещата изглеждат много по-приятно след това. Особено на място, където прекарваш по-голямата част от времето си.

Но ние все сме свикнали да тъпчем градинките, защото от тях се минава по-напряко. Да правим покрити градини на заведенията, които заемат целия тротоар. Да къртим пейките, където може да се почине. Да задигаме саксиите с цветя, красящи нечий вход. Да лепим огромно количество ненужни обяви и плакати на всички възможни места. Да не съобщаваме за поредната дупка, която се е отворила на някоя улица, а да чакаме да се превърне в кратер и да ни коства скъп ремонт на колата, защото не е наша работа…

Чудя се колко ли ще се променят нещата ако изведнъж всички софианци (пък и не само, но тук живея все пак) изведнъж решим, че градът си е наша лична собственост и трябва да се грижим за него. Сигурна съм, че изведнъж ще завалят брилянтни предложения за подобряване на инфраструктурата и на вида му. И че ще има не само предложения, а и действия. Че нещата ще се пазят, а не рушат, и само ще се поддържат с минимални усилия и усъвършенстват вместо да се правят наново някъде в бъдещето когато евентуално на общината й останат в излишък пари.

Тогава градът ще стане наистина наш. И няма да се налага да сядаме задължително в някое заведение, когато искаме да си покажем носа навън, а ще можем да се наслаждаваме на кафе и книга на някоя пейка по път за работа, а не само в парка. Ще е спокойно и весело и интересно и приятно и ще е перфектното място за живот.

И градът ще е наш.

Една предишна статия, тази за плетенето като градско изкуство, ме накара да се замисля доколко  смятаме града, в който живеем, за наш собствен. Имам предвид съществува ли в съзнанието на съвременния българин някакво собственическо чувство върху дори и съвсем малка площ от града, в който прекарва живота си?

Честно казано съм почти убедена, че всички се раждаме и живеем като чужденци в собствените си градове. И досега това изобщо не ме е притеснявало, макар че като архитект и аз съм имала моменти, в които съм се ядосвала как може някой да сложи супер загрозяваща и пречеща будка  на някой тротоар или нещо такова. Имала съм и моменти, в които съм се хващала да изчистя и оплевя пред блока и други подобни, но все спорадични неща, за които бързо забравяш – кажи речи след три дена няма и следа от каквито и да било подобни усилия. Истината е, че колкото и да съм се ядосвала на гледка или нещо дразнещо по улицата – например колко трудно е да се мине по някой тротоар или как изгорелите кофи за боклук стоят с месеци без да бъдат прибрани от боклуджиите – никога не съм смятала, че е моя работа да го оправя или поне да съобщя на някого за това и пак си минавам само на нареждане по адрес на който там би трябвало да я оправи тая поразия. Сигурна съм, че не съм изключение.

Да, обаче наскоро прекарах няколко месеца в Дания и като се върнах ме обхвана някаква върла нетърпимост към старите ми порядки (моите и на хората, с които обикновено се виждам). Не че сега пак не съм постоянно в колата и определено почти не си подавам носа навън, особено напоследък. После препрочетох едни мои стари постове за Копенхаген и идеята за Средиземноморски начин на живот в Скандинавия – първа и втора част, сетих се за всичките междублокови пространства из Люлин или Младост, а и всички останали квартали на София, за почти хроничната липса, която е налегнала тротоарите в Лозенец, за невъзможността да си намериш място за сядане навън, което да е далеч от коли и трамваи и не е скрито под найлон или плексиглас (забелязали ли сте, че когато се каже градина, нашите заведения имат предвид допълнителна временна постройка с найлонови или от друг лек, евтин и в някои случаи прозрачен материал покриви?), когато лятото искаш да пиеш нещо в кафето. Изключвам кварталните капанчета разбира се, защото вече сме пораснали за тях. Прекарах няколко години в едно такова докато бях в гимназията и мисля, че ми е напълно достатъчно .

Ако добавим и прочутото хвърляне на боклук през балкона (обикновено не гледам през прозореца на кухнята ни в Люлин, защото въпреки, че мястото не е много скрито, пак си е пълно с доволно количество боклуци, а слава богу, изобщо не може да се сравнява със задния двор на една сграда на „Фритьоф Нансен“, в която живеехме през 1992 г.), също така всичките изгорели пластмасови кофи, на които се нагледах след смяната фирмата за чистота, остатъците на някои от които си ги гледам вече месеци наред – например тази пред офиса ни, както и много много други дребни и не толкова дребни неща и случки, чийто списък вярвам всеки от вас би могъл да допълни доста успешно, вече съм съвсем убедена, че всичко това се случва просто защото не смятаме нашия град за наш си собствен.

Не че всички са така. Разни организации, като Велоеволюция например, за които писах, или пък Трансформатори с красивото мото „Transform your public space“, за които още не съм намерила време да пиша, освен тук, работят в насока промяна и подобряване на градската среда. Но те са малко и са се нагърбили с доста трудна задача, защото за да постигнат добри резултати, трябва да се преборят с навик, които се утвърждава в съзнанието ни от векове.

Продължението в следващата статия, за да не ви отегча с прекалено много разсъждения

(снимката нарочно е от място в София, което харесвам. Грозните местенца и без това си ги гледаме всеки ден)

„Тук не можеш да се изгубиш. Тоест можеш да се намериш.“

Открай време съм фен на красивите украси и на интересните дизайни и затова и от сума ти време всяка сутрин като мина по Опълченска се каня да отида в мола и да разгледам интересните котки, които се виждат от входа. В събота най-накрая намерих време. Оказа се коледна промоция в мола, която обаче е свързана с доста интересна графична част. Концепцията може да се види в този албум във фейсбук, а снимчиците ги направих в събота. Цялата идея предполагам няма нищо общо с гръцките и сръбски Малки Софии, а по-скоро с идеята за мола, който постепенно се превръща в пълноправна градска среда и всъщност дори изземва функциите на града и сам се превръща в един малък град. Освен това терминът „малка“ прави асоциация с нещо близко, познато и съответно място, където се чувстваш добре, а „София“ все пак няма как да не бъде свързана и с името на мола. С две думи – прекрасно измислено наименование на рекламна кампания – всички са наясно, че е свързана с Mall Sofia, но е нещо много по-различно от другите молове и освен това се възползва и от малкото културни мероприятия, които се случват по улиците на нашия град.

„Не е важно за какво си дошъл. Важно е без какво няма да си тръгнеш.“

Аз обаче искам най-вече да разбера кой точно е дизайнерът на невероятните пана, които виждате по снимките, защото вече съм му върл фен. Всички тези полусилуетни образи са направо невероятни, при това са в бяло, цвят, по който в момента със лекинко побъркана,и са придружени от малко или повече интересни изречения за реклама и дообясняване на идеята.

Много симпатично дръвче с още по-симпатична пейчица, на която не можах да седна, защото изобщо не се освободи, а толкова ми се искаше

„Не е важно какво търсиш. Важно е какво намираш.“

„Лесно е да минеш. Трудно е да подминеш.“

„Два пъти мери. Или вземи и двете.“

„Прогнозата за времето е скучна. При нас винаги е 22 градуса.“ Вярно е скучно

И накрая невероятната табела за денонощното Пикадили – не е точно свързана с „Малката София“, но очевидно правена от същите дизайнери. Ако не беше тази реклама никога нямаше да разбера, че Пикадили вече е денонощно. Обикновено пропускам малките надписи и реклами. Но само им погледнете муцунките на тия животинки и зеленчучета и още повече ококорените им очички!

Както писах в събота, наистина излязох с колелото и си повъртях педалите бая, помпах гуми, ядосвах се, че нито имам багажник, нито мога да си монтирам кошницата, която си донесох чак от Дания, нито имам място за бутилка вода (поради което и към два часа вече тотално слънчасах и се уморих); карах и по улици и по тротоари, затъвах из паркови алеи от чакъл, или пък минавах през изпотрошени стъкла, пак в парка, както и на едно място пред блока; колите караха ту много далеч от мен, ту профучаваха току до мен, един автобус направо щеше да ме отнесе; пробвах се и по тротоарите, които следобяд си бяха направо пусти, но щях да получа мозъчно състресение от постоянното друсане през кривите плочки; реших да пренаредя плочките на едно място, после се отказах, защото реших че има много по-важни и по-приятни неща с които да си губя времето; зачудих се защо още не съм си купила верига и защо реших да си хвърля старата раница, която все още се държеше, вместо сега да се чудя къде да си сложа една бутилка с вода; а накрая дори и мускулна треска или някакво напрежение в краката не усетих, макар че наистина – минала съм по-малко от 15 километра и то с две големи почивки, така е трудно мога да кажа че съм се преуморила, освен ако не смятам жегата.

В крайна сметка установих, че дебелите гуми с големи грайфери са абсолютно задължителни в София, особено ако искам да мога да минавам през парка, особено ако този парк е Западен парк и също особено много ако искам да карам по тротоарите когато няма хора за по-безопасно уж. Освен това колелото ми е ужасно бавно. И по наклон да го пусна пак не се засилвам достатъчно, имам чувството, че се влача с него. Липсвам ми бегача от Копенхаген, на който успях обаче да спукам и двете тънки по сантиметър гуми. От друга страна с него ме беше страх и малки бардюрчета да качвам, а те са под път и над път в София . Също така ъгълът ми на виждане, когато се обръщам назад да погледна, е мноого малък. Трябва да тренирам повече да мога да се завъртам достатъчно без да губя равновесие И така и не ми стана ясно хората как успяват да се справят с това през седмицата в натоварените часове? Събота беше съвсем наред и съвсем спокойно и нормално, но какво ли би било в понеделник например не мога да си представя.

Три сгради, които можеш да видиш, ако вместо да гледаш нагоре, с взираш в краката си след дъжд. София, Букурещ и Малмьо, една типична българска кооперация и две емблематични за градовете си сгради – Дворецът на народите и Търнинг Торсо на Сантяго Калатрава в огледален образ.

София може да бъде много красива. И макар че още ми мирише на какво ли не отвсякъде от където мина, все неприятни миризми; когато си отворя очите, и когато ми остане време да се поразходя, започвам да забелязвам, че София е започнала да става много красиво местенце. Поне тук-таме

Снимките са от ЦУМ, защото точно там се случи да походя малко с фотоапарат в ръка, а и там контрастът между строителните гледки около метрото и подредената част около универсалния магазин прави доста голямо впечатление.

Завършвам с едно колело, защото из целия град има все повече колелета и все повече хора на всякакви възрасти, които ги карат. Успях да видя човек с костюм, едно момиче на токчета, няколко души, натоварени толкова много, колкото преди не бях виждала в София, както и колелета с ремаркета

Вече излизах три или четири пъти по кафета или разни други заведения и всички сядат вътре! Може да има маси навън, може да не са на улицата, като предложа да седнем отвън никой не ми обръща внимание. Времето е прекрасно, а ние се врем в запушеното заведение, в което някой ти издиша тютюнев дим в лицето, а климатикът разнася странни миризми, защото вън подухвало леко. Помощ! Аз си мечтаех за това време няколко месеца подред!

Та хич не съм си и подала носа навън точно защото времето не било хубаво или пък защото всички са заети. Мда, още в понеделник бях в офиса (не че беше задължително) и се запознах с всички възможни актуални и не толкова проблеми. Което не е лошо, ама можеше да изчака до вторник предполагам? Поне докато си разопаковам багажа?

И е много сиво! Аз и преди си знаех, че София не е много цветна, обаче сега всичко ми се вижда сиво и е много подтискащо. Даже зеленото на дърветата нещо не ми се вижда много зелено Освен това вървя и само си казвам: „ето това тук могат да го оправят, там може малко цветя да сложат, тук трябва една пейка…“ все в тоя дух. Не е добре – човек остава много разочарован така, или пък си измисля работа, която няма възможност да свърши.

И друго нещо ми направи впечатление – явно много съм им свикала на тия високи датски мъже, защото в понеделник виждах само мъже с бирени шкембета или мускули от фитнес, които не могат да си допрат ръцете до тялото. А преди си мислех че мъжете са ни съвсем нормални и добре изглеждащи. Дано от другата седмица да започна да срещам и такива, че тези в началото ми дойдоха в повече

Общо взето нищо ново под слънцето предполагам – всеки прави сравнение, когато е бил дълго време някъде в чужбина. Аз обаче си знам че до седмица-две тези неща няма да ми правят впечатление вече и няма да давам зор да сядаме навън, да ходим на разходка в парка или да караме колело и съвсем ще се срастна с колата, както винаги е било, а нещо никак не ми се иска това да се случва. Имаше си много хубави страни датския начин на живот. Например сега всички ми казват че съм отслабнала, което е много далеч от истината, но пък след толкова много въртене на педали изобщо не усещам кога съм се качила пеша до 7-ия етаж например, а преди се задъхвах бая до там. И ходенето ми липсва вече – от както съм в София сигурно не съм извървяла повече от километър пеша – представяте ли си? А снимките – една снимка не съм направила, само пренасям багажи и подреждам

Тази седмица не съм много редовна, но това е, защото се върнах в София, което беше свързано с много багажи и организационни дейности, покрай които не остана време за нищо друго. Все още не съм успяла да звънна на голяма част от приятелите, камо ли пък да ги видя, но пък от 15 минути вече имам прекаран интернет Съответно не съм и подготвена с нищо интересно за днес, но пък ще сложа няколко мои снимки от Копенхаген като за довиждане, а в петък вече обещавам малко по-потродбно

Напоследък си пиша само за Копенхаген и колко е хубаво тук с колелетата, колко лесно се кара, как правят всичко възможно да ги популяризират дори още повече, и колко се радвам и се изненадвам от себе си как карам колело и като вали и сняг като има и като е студено, че и нося и зверски много багаж с него и все повтарям колко е хубаво да се кара колело. Сигурно звуча точно като всички емигранти, които постоянно опяват колко е зле в България без да могат да обяснят кое точно е толкова зле, а това мнооого го мразя. Какво да направя обаче, истината е, че за последните 16 години, откакто живея в София, за първи път се качих на колело чак миналото лято и то карах само в парковете (няма да казвам колко се зорех в Борисовата докато се кача до басейна в началото хих , просто защото винаги ме е било страх. Аз не карам колело добре. Така и не се научих да тръгвам без да си наглася педала например, оглеждам се, обаче може да загубя равновесие докато го правя, редовно ми се случва да се натреса в някой, все пак се научих да карам колело в Сливен и то по времето, когато там имаше два светофара на кръст! Как да свикна в София? Мен и с колата ме хваща страх понякога в тази лудница по пътищата, макар да си призная, свиква се, или поне разбираш че си свикнал като видиш някой от друг град как се панира на ситуации, които на теб ти се случват по няколко пъти на ден. С всичко се свиква, но защо да свикваме с лошото, като може да е хубаво?

Така, приключвам с извиненията, които се превърнаха в провлачени лирични отклонения и преминавам към темата – „Велоеволюция“. Помните ли онова голямото преброяване на велосипедисти в София, което направиха миналата година? Или онази невероятно весела акция с велоалеите за супермени след като голямото недоразумение, претендиращо да е велоалея, цъфна на тротоара на Славейков (на булеварда имам предвид, тоест сина , всъщност какво стана с нея, така ли я оставиха или се хванаха и я пооправиха?…

Честно казано, бях забравила за Велоеволюцията, но случайно видях едни снимки с техни велосипеди във фейсбук (новият вестник) вчера, поразрових се из сайта им и съм толкова доволна, че реших да си излея доволството в тези дълги редове. Защото хората действат, правят акции, популяризират, търсят контакт с властите и какво ли не само и само да направят карането на колело в София по-малко невъзможно.

Та както може би е станало ясно, вероятно като се върна в София пак ще започна да си карам колелото само в парка, но пък изглежда че вече ще мога да си стигам до там без да ми се разтуптява сърцето при пресичането на всяко кръстовище Само обърнете внимание колко шествия, ревю! (това за да обяснят на хората, че може и официално облечен да караш колело, което аз наистина повярвах чак като го видях;), състезания и велопоходи организират. Освен това правят всичко възможно да съберат достатъчно информация за колоездачите в София, която е от особено значение за изграждане на адекватна инфраструктура. Освен това не претендират сляпо за каране на колело на всяка цена, а напротив, разботят за интегрирана транспортна система в столицата ни, което трябваше да се случи още преди години и е една от основните причини лично аз да стисна зъби и да се престраша да карам кола. Най-добре хвърлете едно око на кампаниите, а защо не да попълните и анкетната листа за велосипедисти.

Остана само да цитирам какви точно са предимствата на велосипеда. Пак повтарям, сигурно ще си карам колата като се върна, но честно казано все повече се навивам поне като имам време и времето е приятно да тръгвам с колело, в крайна сметка и опит натрупах последните няколко месеца, вярно основно с пияни датчани, и съвсем внимателни шофьори, но все са няколко часа повечко, отколкото имах преди да дойда . И така, велосипедите са:

- по-бързи (няма трафик ;

- по-евтини (не купуваш бензин, пък и колко струва едно обикновено колело в сравнение с кола?);

- по-здравословно (е точно сега не е, защото дишаме кофти софийски въздух, но ако повечко хора зарежат автомобилите вече няма да е кофти, а в момента и без това си го дишаме, така че поне малко да влезем във форма покрай това);

- по-екологично (виж горния коментар ;

- по-социално (е това е така, но който не иска – слагайте слушалките и се правете че не чувате. Внимание – само се правете! защото в София е жизненонеобходимо да чуваш какво става покрай теб когато си на улицата, не се знае кога ще изкочи някой минаващ на червено);

- по-тихо (и още как!);

- заема по-малко място (и тесните улички вече не са толкова тесни!);

- предвидимо време за път (а това е нещо много важно ако нямаш време да подраняваш);

- достъпен транспорт за хора без шофьорска книжка (това обаче не значи, че не е необходимо да се знаят правилата за движение, даже повече, за да може да се предвиди какво ще направи съседностоящата кола например);

- по-манияшко: като се замисля, всичките ми познати, които се придвижват на колело, са архитекти, но това сигурно е защото почти всичките ми познати са архитекти. Та точно те са които ходят по хижи, карат ски или борд като луди, някои карат и маунтин байкове (ох, това как се пише?), занимават се с някакви странни неща като кайтове, сърфове, гмуркания и т.н., с две думи все екстремисти, на които хем им се възхищаваш, хем им се чудиш на акъла. Особено като започнат да обясняват кое счупване от какво им е. Но пък и веднъж не съм чула някой да се е претрепал с колело. Защото точно при нас няма такова чудо като пиян велосипедист, или поне още не съм чувала. Много са ни отговорни и разумни (за разлика от датчаните и всичките са с естествен тен, придобит по планините или по софийските улици, все едно цяло лято са порили хавайски вълни – та по-маниашко е да, и още как – всеки може да си стои в колата и да си пусне парното като е студено или климатика като стане горещо и да се оплаква от времето. Маниашко и за хора, които търсят въздух.