Вече излизах три или четири пъти по кафета или разни други заведения и всички сядат вътре! Може да има маси навън, може да не са на улицата, като предложа да седнем отвън никой не ми обръща внимание. Времето е прекрасно, а ние се врем в запушеното заведение, в което някой ти издиша тютюнев дим в лицето, а климатикът разнася странни миризми, защото вън подухвало леко. Помощ! Аз си мечтаех за това време няколко месеца подред!

Та хич не съм си и подала носа навън точно защото времето не било хубаво или пък защото всички са заети. Мда, още в понеделник бях в офиса (не че беше задължително) и се запознах с всички възможни актуални и не толкова проблеми. Което не е лошо, ама можеше да изчака до вторник предполагам? Поне докато си разопаковам багажа?

И е много сиво! Аз и преди си знаех, че София не е много цветна, обаче сега всичко ми се вижда сиво и е много подтискащо. Даже зеленото на дърветата нещо не ми се вижда много зелено Освен това вървя и само си казвам: „ето това тук могат да го оправят, там може малко цветя да сложат, тук трябва една пейка…“ все в тоя дух. Не е добре – човек остава много разочарован така, или пък си измисля работа, която няма възможност да свърши.

И друго нещо ми направи впечатление – явно много съм им свикала на тия високи датски мъже, защото в понеделник виждах само мъже с бирени шкембета или мускули от фитнес, които не могат да си допрат ръцете до тялото. А преди си мислех че мъжете са ни съвсем нормални и добре изглеждащи. Дано от другата седмица да започна да срещам и такива, че тези в началото ми дойдоха в повече

Общо взето нищо ново под слънцето предполагам – всеки прави сравнение, когато е бил дълго време някъде в чужбина. Аз обаче си знам че до седмица-две тези неща няма да ми правят впечатление вече и няма да давам зор да сядаме навън, да ходим на разходка в парка или да караме колело и съвсем ще се срастна с колата, както винаги е било, а нещо никак не ми се иска това да се случва. Имаше си много хубави страни датския начин на живот. Например сега всички ми казват че съм отслабнала, което е много далеч от истината, но пък след толкова много въртене на педали изобщо не усещам кога съм се качила пеша до 7-ия етаж например, а преди се задъхвах бая до там. И ходенето ми липсва вече – от както съм в София сигурно не съм извървяла повече от километър пеша – представяте ли си? А снимките – една снимка не съм направила, само пренасям багажи и подреждам

В нашата мила сграда на любимият ни университет (ВИАС, УАСГ или каквото ви харесва, аз лично още казвам „виасаджии“ на колегите, нищо че ВИАС отдавна няма :) има доста недовършени или недообмислени неща. Едно от тях винаги е бил вътрешния двор, през който сега се минава за библиотеката, а преди да я преместят там до него нямаше никакъв достъп. Сигурно всички са усещали и гадничкия вятър на път за библиотеката малко след като са дали заданията за семестъра някъде в някой ветровит и мрачен ноемврийски ден. Колко ли пъти са се питали всички минаващи покрай него студенти какво може да се направи с него, за да не седи така празен и безсмислен. Е, терасата на 11-тия етаж също седи празна (с изключение на няколкото потрошени пейки), но пък тя винаги се е осмисляла главно от слънцето и гледката надолу, докато тук няма гледка, освен ако някой не обича да е заобиколен от много дограма, няма кой знае колко слънце, става доста ветровито, вятърът някак се завихря на това място, малко като в кладенец, и освен това е особено празно.

Няколкото години, прекарани по коридорите на университета ме люшкаха от идеи за кафене, градина, площадка, паркинг и какво ли още не. Е, паркинг трудно ще стане от това място, и слава богу, но съм сигурна, че има още доста хора с идеи, при това много по-оригинални и интересни и чакам с нетърпение какво ще се получи уъркшопа, който Трансформаторите са подготвяли с цел съживяване на това огромно пространство. Как да не им се радвам на идеите, като все измислят интересни, стари и дразнещи неща, които трябва да се оправят и е ясно че няма да са прекалено трудно осъществими. Идеи – мечти

Един прекрасен графит, направен точно срещу „Мис Каприз“ на бул. Арсеналски в Лозенец. И животинчето и момичето имат невероятни изражения и са пълни с живот, освен това са и страшно симпатични. Жалко, че не мога да разчета кой е авторът.